30.12.10 г.

Братята Бакуриани и Бачковският манастир

За ролята на Грузия в живота на Бачковския манастир може да се напише много, тъй като са доста творбите оставени от грузински майстори, художници и пр. Грузия се намира между Черно и Каспийско море. Този път, между Европа и Азия, винаги е била невралгична зона, многократно ставала арена на кървави сблъсъци и борби за надмощие. Грузия, подобно на България, няма постоянни владетели и често пъти попада под ударите на завоевателите.

През X в., когато е създадена самата държава Грузия, нейните земи са управлявани от малки княжества, начело на които са местни благороднически родове.

Наследници на един такъв род са и двамата братя Григорий и Абасий (Абазий) Бакуриани. Те започнали служба във византийската войска и постепенно достигнали висока служба. Григорий дори бил личен приятел на император Алексий I Комнин (1081-1118), получил титлата "велик доместик" - командващ сухопътните сили на Византийската империя на Запад.

Резиденцията на Григорий Бакуриани била в град Пловдив, а в близост до днешния Асеновград той построил Бачковския манастир, за "упокоение на душата му". Владенията му били изключително обширни и земите му достигали чак до град Солун.

През 1084 г. Григорий загинал в битка с павликяните начело с Травъл край Пловдив, като предводител на визатийската войска. Според изворите загинал в хода на боя, като коня му се блъснал в един дъб и от удара загинал. Ана Комнина обвинява за разгрома на войската помощника на Григорий - Врана, който също загинал в боя.

Бакуриани написал типик (устав) за устройството на манастирския живот на три езика - гръцки, грузински и арменски. В него се указвало бройката на монасите да бъде 50 души. В манастира се забранявало гърци да бъдат подстригвани за монаси, с изключение на един, който да води дипломацията на манастира, защото все пак той е бил под ведомството на Константинополската патриаршия. В началото манастирът се оформя като център на грузинското монашество. Било създадено духовно училище за бъдещи духовници от грузински произход. В момента оригиналния текст на манастирския устав се пази в една библиотека на гръцкия остров Хиос, а преписи са запазени само на гръцки и грузински език.

Интересно е мнението, че през 1344 година, когато българския цар Иван Александър установява своята власт над Родопите заменя грузинските монаси с български.

Има много спорове, особено от страна на арменски учени, за това какви по народност всъщност са братя Бакуриани. Но сам в началото на устава Григорий казва "Аз, Григорий Бакуриани, дойдох от страната Иберия, отнасяща се към източните провинции на Визатийската империя". Но против хипотезата за арменския произход на Бакуриани говори и факта, че арменците са били монофизити, а Грузия, Византия и България - трите държави, активно ангажирани със съществуването на манастира от самото му създаване, са строго православни.

Други смятат, че братята Бакуриани не са били етнически грузинци, а грузински арменци, т.е. за света те са били грузинци, а за арменците - арменци, както се изразява една арменка, изследваща техният произход. Според нея братята били от халкедонските арменци: говорили са арменски, но са изповядвали православната вяра, тъй че не техният етнически произход, а тяхната вероизповед е била определяща. Затова всички смятали Бакуриани за грузинец, а арменците коригирали името на Григорий на Григол.



Бачковският манастир се превръща в един от най-големите културно-просветни и духовни центрове на Грузия зад граница, заедно с Гърция, Сирия и Израел. Към края на XI век тук се създава философска школа, известна като Петрицонска. Тук твори и нейният най-виден представител, философът-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130). Един от най-известните трудове на Йоан Петрици е "Разглеждане на платоновската философия и Прокла Диадоха". Този труд е бил писан именно в манастира, след което Петрици заминава за Грузия, в Гелатския манастир.

Интересно свидетелство за времето, в което Петрици е бил в манастира, както и свидетелство за името на светата обител се дава от Мина Иванов, в неговата книга "Златарските произведения от XVI-XIX век" в музея на Бачковския манастир, където се казва, че "През 1083 година Петрици се намирал в България, в Петриционския грузински манастир (сега Бачковски манастир), основан от съотечественика на Петрици, Григорий Бакуриани, "главен доместик - командващ византийските войски в Европа".

Единствената запазена сграда от построяването на манастира досега е църквата-костница, която оцелява след разрушението на манастира през XVI век. Нейният архитектурен облик отразява "биографията" на манастира. Забелязва се преобладаващо сирийски и армено-грузински архитектурни особености, както и влияние на средновековна архитектура в Кавказ. Тези характерни белези на външната стенна украса могат да се забележат в редица строежи в Грузия и Армения от XI-XI век.

В притвора на горният етаж на Костницата е единственият запазен портрет на цар Иван Александър, както и ктиторски портрети на братята Григорий и Абазий. През 1084 година костницата е била изографисана също от грузинец - зографа Йоан Иверопулец (Иверопулис).

Видният руски византолог Андрей Николаевич Грабар дава описание на стенописите в Бачковския манастир, като ги датира от XI-XII век. Византийско-грузинският стил на изографисване Грабар обяснява с историята на манастира, свързана с грузинците Бакуриани - основатели на манастира. На архитектурата на манастира ученият посвещава отделна публикация наречена “Болгарские церквьи-гробницы" (1921 г.).

Литература:

* Пламен Павлов - Бунтари и авантюристи в средновековна България, Варна, LiterNet, 2005
* Петрици Иоане - Рассмотрение патоновской философии и Прокла Диадоха, Москва, 1984
* Мина Иванов - Златарските произведения от XVI-XIX век в музея на Бачковския манастир, София БАН 1967, с.131
* Андрей Николаевич Грабарь - Роспись церквы-гробницы Бачковского монастыря, София 1923-1924
* Beatrice Tolidjian - Inspirations from the Caucasus: An Examination of the External Wall Decoration of Some Gregorios Pakourianos Monastic Foundations Around Plovdiv, Bulgaria

28.12.10 г.

Метохът - грях към предците ни !!

В най югозападната част на града ни се намира нещо, което е било дълги години една от гордостите на града ни - Метохът на Бачковския манастир. Той е бил един от трите метоха в града ни, заедно с метосите на Хилендарския манастир и малкия метох на Мулдавския манастир. За съжаление обаче, хората и институциите от които зависеше запазването му показаха характерното в града ни безхаберие - този път обаче в титаничен мащаб.

Както всички знаят Метошкия комплекс е владение на Бачковския манастир. Самия манастир е един от трите ставропигийни (т.е. независими от епархийската власт, а подчинени пряко на Св. Синод) манастири в България, заедно с Троянския и Рилския. Според статистиката в национален мащаб Бачковския манастир е втори по големина след Рилския манастир, но е най-посещавания с около 800 000 поклонници годишно. Тази статистика автоматично води до извода, че Църквата като една институция, която в момента не страда от гонения, има "благословията" на политиците за да се развива и да мисионерства свободно, е една по презумция добре организирана и благоденстваща духовна институция в България (подчертавам че говоря в национален, по скоро локален мащаб).

След като манастира бидейки богат не прави нищо за собствеността си, логично православните християни, които са запознати с този абсурд си задават въпроса "кой е виновен" ?? Аз имам своите отговори, които без да искам да твърдя че съм прав или моето мнение е меродавно искам да споделя.

1. Чисто духовен аспект.

Самата идея на Метоха е изказана в устава, който Григорий Бакуриани през 11 век, като основател на манастира е написал, за бъдещото му благоденствие и уреждане.
В изследването си за Устава на манастира Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов от Шуменския университет пише:

"В глава XXIX четем постановление за трите страноприемници. тази, която е построена под с. Станимака, нарежда да се раздава всеки ден на пътниците и бедните жито и вино от приходите от самото село, а също така суха или сготвена храна, като нарежда една от господарските воденици да мели дарителско мливо. Един парик от селото да бъде освободен от всякаква друга тегоба и служба, за да изпълнява всякаква необходима работа в страноприемницата и да извършва снабдяването на бедните. Всички тия неща той да върши със страх от Бога и да разпределя безпристрастно, за което да получава заплата като монах от трети разред. По този начин Бакуриани иска да предотврати изкушението на селянина да присвоява от припасите, заделени за бедните. Странноприемницата да има легла и пещ с огнище, които да стоплят подслоняващия се в нея. Разболелият се пътник да стои три дни и чак тогава да се изпрати, но ако още не е излекуван напълно, да си почива до пълното му оздравяване. На това място авторът на типика нарежда и построяването на кула, за която споменахме по-горе. В тази кула да се скрият пътниците, ако дойде някой насилник.

Странноприемницата Мармарион, другата до морето и тази, която е до манастира, Бакуриани учредява за душевно спасение на брат си, за да се бъдат в услуга на пътниците и бедните избрани монаси, които да получават заплата. Заклева игумените на манастира да се грижат странноприемниците да не понасят лишения от определените им припаси. Ако доходът на манастира бъде по-голям, уредбата на страноприемницата да се разширява. Този, който поиска да лиши или ограби това убежище за странници, нека му се смята за голям грях и да стане съпричастник на самите авторови прегрешения. За успеха на това социално дело да се грижат селата до страноприемниците и да ги снабдяват всеки ден с жито, вино и зеленчуци и да излъчат по един парик, който да работи там."

Социалния момент тук е повече от очевиден. Акцента е върху работата на страноприемниците (една от тях - Метоха) като място, в което винаги човек да може да се подслони, да се помоли, да участва в богослужение в параклиса, намиращ се тук (в последствие разширен като храм). В този случай човек се чувства в една прекрасен духовен комфорт. Когато духовенството показва че не е каста или някаква клика, а хора отдадени на служение към хората, чрез, което да стигнат до Бог.

Тези посочки от устава говорят за монаси, които да бъдат в метоха и да вършат работата, която има там. В Бачковския манастир има една страховита тенденция монашеството да изчезва. За последните 10 години има 2 пострижения, и числото на монасите едва ли е повече оит 6-7 души, което за манастир с тези възможности е страскащо. При това число монаси, едва ли ще може да се обърне внимание на място като метоха, защото толкова монаси едва успяват да обгрижват духовно манастира, а камо ли някаква си страноприемница - Метох, която да храни сульо и пульо. Ако настоящата управа на манастира не разбира, че манастира не е техен, а те са само духовници с отговорност да го пазят и разиват, такъв какъвто е бил през годините, може би прекрасно настолно четиво за тях би бил устава на Бакуриани. Едва ли обаче на духовниците им е до това. По-важно е че за празниците имаше един голям дядо Коледа пред входа на храма..... По първа точка не можем да чакме развитие, защото всичко друго освен духовността е останало в Бачковския манастир. Дано да се лъжа...


2. Финансов аспект

Както по-горе казах статуса на манастира в общия план на манастирската йерархия в България. За липса на средства е абсурдно да се говори. Тук може да отбележим липсата на финансова изгода при евентуално инвестиране на пари в реставрацията на сградата.


Много често съм говорил за неопитността на българското духовенство да бъде водач на народа точно в този исторически момент. Както много често се е случвало, заради политически импотентните ни управници, именно духовенството е било истинския водач на народа ни в трудните периоди от историята ни. В момента за съжаление се разбира все повече и повече че, въпреки че до голяма степен комунизма е запазил голяма част от църквите и манастирите в България е успял да осакати духовенството. То вече няма самочувствието и увереността, която трябва да се крепи на думите от Светото писание
”И на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да и надделеят” /Мат.16:18/, че те са водачи на вярващите през морето от изкушения и имат пред себе си Най-сигурния Водач - сам Господ Бог.

Духовенството се е превърнало в консуматор на материализма във вярата - в подаръците, свещите, курбаните на хората с които искат да изчистят съвестта си. Хайде да се сетим кога духовник е отговорил адекватно на въпрос от религиозно естество. Хулим "сектите", но ако искаш да идеш някъде сред християни да тълкуваш, и разсъждаваш върху думите на Спасителя то можеш да го направиш само в евангелските конфесии в града ни (не че ще го направя) но нашите пастири не са дейни. Отговора за мен е много прост. Те никога са нямали конкретен пример за духовник - пастир, мисионер, издател, публицист, човек. Годините на комунистическия богогонски мрак тепърва ще удрят върху и без това слабата ни вяра. Освен духовенстовото, ние като пасоми сме още по-неграмотни, но това е друга тема.

Преди 2 години студенти от Пловдив организираха безвъзмездно почистване на района около Метоха. После е нямало кой да събере почистения боклук и дървета. Значи идват хора от майната си, като НИКОЙ не ни е длъжен, а ние нехаем. В такъв случай никой не ни е виновен тогава че града ни замира. Има една много мъдра приказка - "Всеки народ си заслужава съдбата".

27.12.10 г.

Plastic Bo. - Концерт в Смолян - 27.12.2010

Смолян винаги е равно на едно голямо БУУУМ. Повода за концерта този път не беше много радостен, а именно че свирихме на бенефиса на едни наши приятели, с които многократно сме свирили, като три от пътите са били в Смолян - група S.NOB. Това беше четвъртия път, а не бяхме ходили там май от 4 години. Цикъла за там е 2 3 4 години, но май ще го зачестим. Тия хора заслужават определено.

Концерта беше в делничен ден, между цикъла Коледни и Новогодишни празници, но това не ни попречи с още 4 коли асеновградчани да дадем газ из завоите към сърцето на Родопите, а именно клуб "100 гайди в Смолян". Когато пристигнахме, Самуил (барабаниста на сноб) бяха оправили всичко, ние чекнахме набързо и отпрашихме до едно съседно заведение. Шокираха ни цените - 2 бири, фанта и 2 порции пържени картофи със сирене - 4.80 ай сиктир :)

По едно време както си седяхме и кво да видим - Насьо и Хондата във клуба. Не го бях виждал на г-н Дуков от 6 клас голямото междучасие. Аху иху, сноб трябваше да почват някъде към 8, а ние към 9 часа, затова допихме бирите и тръгнахме към клуба, който беше съвсем близо, а и дойде още една кола хора от Асеновград.

"Добър вечер септември е ноември". В клуба имаше над 150 човека, беше фул макс, няма къде да се разминеш. Лудница направо. И типичното в тези по-малки градове, където рядко има концерти всички са на гребена на вълната - кефят се истински. Сноб забиха яко, даже много яко, с хъс, енергия, много емоции. Радостното е, че занапред имат много идеи за реализиране на различни музикални проекти и със СНОБ няма да прекратят свиренето си.

Шок номер 2: Отивам до бара в клуба и казвам "Една ракия и една минерална вода" - давам 10 лв, а човека зад бара ми казва: "Защо ми даваш 10 нали имаш и 2 лв"... "ЪЪЪ, колко е сметката?", "Ракията е 1,20 водата 70". Хахаха :))

Дойде и нашия ред. Тези около 25 асеновградчани не спряха да пеяи, да скачат, но се губиха сред всичкия народ отпред. Понеже там няма сцена, ние направо се губихме сред хората и свирихме помежду тях. Пънкария, ама супер яка. На много малко места останаха такива яки хора. Видяхме се със всички - Андрьовци, ФБР-та, Карик марик и мадарик, изобще беше много много яко...

Публиката се сцепи направо. Много силен концерт направихме и хората останаха доволни, а пък и изпратихме стария проект СНОБ (дай Боже сега нов). След час и половина свирене (понеже по регламент на клуба свиренето беше макс до 22:30 заради тийнейджърите), се разделихме с публиката там, която не спря да ни кани отново и отново да свирим в Смолян, разделихме се по живо по здраво със всички и обратно.

Лек път, лек път - колко да е лек ? По едно време точно по средата на Пампорово - хрррррр и колата взе да спатъхва. Спряхме и какво да видим чудо? Спукана помпата. Добре че бяхме 5 коли народ, та Иван си остави колата на паркинга пред единия хотел, с идеята, да я вземем в следващите дни, накачорихме се по другите коли и с песни и танци надолу към Асеновград. Филм стана накрая, ама концерта бе мазало. Тоя Смолян направо ненормални концерти със супер яките фенове

Пак ще дойдем ей :)

24.12.10 г.

Консулатото - гордост и предразсъдъци

За мен като един редови асеновградчанин Консулатото винаги е било един паметник на културата със значителен принос в културно - историческото наследство. Но дотам. А кой е бил "сайбията" на сградата, кой я е реставрирал, как се е люшкала през годините из повратностите на съдбата.... не съм знаел, а и е нямало лесен начин да науча. Благодарение на интернет вече знам.

"Консулатото е красива къща, построена през 1740. Със своите около 250 кв. м.изрязани тавани с фигурална дърворезба (слънца), гроздове по врати и мусандри, изрязани фигурални орнаменти по входни врати и прозорци, живописно изписани холкели и алафранги. къщата е архитектурна уникалност за региона".

Прекрасно. Толкова хубави неща. Но за съжаление думи, думи, думи. Аз като млад човек, често посещавам ресторанта, който е направен със стил, такъв, какъвто го отличава от почти всички ресторанти и кафета в града. Двора носи полъх на старата Станимака с високите каменни зидове, алеите пълни с цветя, надвисналите над масите еркери на къщата...

Бях виждал стая от сградата преди около 20 години, когато помня кашони, чували, прахоляк. И този детски спомен гореше в моето съзнание толкова години. Преди 2 седмици обаче се качих горе...

Исках да мине малко време за да осъзная какво наистина съм видял и какво наистина имаме в лицето на тази сграда. Без да искам да вилизам и да създавам конфликти си мисля за мненията на някой хора в града ни (аз съм прям човек и казвам имена, факти, но в случая става дума за незнание и заблуда от тяхна страна, затова не искам да компрометирам или засягам никой за мнението му), че собственика на Консулато се възползвал от сградата, направил кръчма, нищо не е останало от възрожденския дух на сграда, и дори и по-абсурдни твърдения, че на табелата на хотела имало масонски символи... (изпитите ми по християнско изкуство и символика ме накараха да се усмихна на това твърдение).
Ако всеки се облагодетелствува по този начин, както се е "облагодетелствувал" собственика на Консулатото - е, пожелавам на всички от града ни да се облагодетелствуват и те. Сградата в момента е нещо изключително - мебели са поръчвани от цяла Европа, за да са в тон с архитектурата и интериора на всяка една стая. Всеки един детайл, всяка една изрисувана линийка е направена с вкус, финес и страст. Времето и средствата, които са вложени там имат стойност на цял един човешки живот. Живот, отдаден на тази кауза. Каузата на града ни, на всичко, което ни кара да се чувстваме на първо място Асеновградчани, а после всичко останало.

Пиша това, за да знаят хората, че в сърцето на стария ни град има сграда, която е запазила уникалния си външен вид, уникалния си интериор и то благодарение на човек, за който това запазване (в случая абсолютна и тотална реставрация със собствени средства и труд)се е превърнало в лична кауза. Пожелавам също и на културните дейци да вземат под внимание такива сгради и хора, защото контакта с тях, ползването на къщата за изложби, събития и културни мероприятия трябва да е приоритет и то наистина много много важен. Младите хора са там по един или друг начин и заинтересоваността им за съдбата на тази сграда със сигурност я има. Трябва да оценяваме такива хора, като собственика на Консулатото, защото сам е запазил за поколенията това съкровище. Явно хората трябва да разчитаме на самите себе си, защото "труда" на някои институции е видим за всички. Просто пример - "Метоха".

19.12.10 г.

Интервю за вестник "Асеновградски новинар" 19.12.2010

- Ивайло Мирчев. Ако трябва сам да се представиш, какво би искал да знаят хората първо за тебе ? Приемаш ли се за по-странен млад човек: имаш по-различни интереси и занимания, встрани от ежедневието, някъде назад в историята, накъде навътре във вярата. Ако някой ти каже, че си странник, особняк, как ще отреагираш? Дотук въпросите станаха поне два...

Първото и основно нещо, което искам хората да знаят за мен е това, че аз се самоопределям като асеновградчанин и след това като българин. Всичко от което имам нужда като емоция, въздух, и религия се намира точно тук, на това малко място земя. Приемам се определено за по-странен човек, имайки се в предвид стереотипа, който през годините е наложен на хората като мен да се чувстват "нормални". Интересите ми са много, ама наистина много разнообразни - музика, скейтборд, религия, история - някак си живея в настоящето с мисълта за миналото желаейки да няма непреодолима пропаст между тях.
Постоянно ми казват, че съм странен, нетрадиционен, че не се вписвам в клишетата, които описах по горе. Младите хора сме това. Имаме мнение, което се базира на възприятията ни за живота. Живея учейки се на търпение и упоритост, чакайки да дойде деня в който аз и хората от моето поколение да даваме квалификациите а не да живеем квалифицирани, без право на отговор.

- Защо така ти пука за паметта на асеновградчани. Създаде това симпатично творение “Станимака- наследство”. Сега ще кажеш нещо за това каква ти е првата оценка след първия месец негов живот в интернет пространството. Как ти хрумна и имаш ли проекция какво ще се случва, с какво ще провокира днешните асеновградчани. Освен сантименти, носталгия...

Идеята за Станимака - духовно наследство се роди преди повече от 15 години, когато бях хлапе и баба ми ме взимаше с нея, когато пееше в един църковен хор. Всяка седмица имаше нов празник, всяка седмица ново лице грееше на иконите, всяка седмица нов параклис или храм приютяваше този църковен хор. Още тогава си дадох ясна сметка, че града ни е уникален. Измина време в което аз осъзнах наистина защо е уникален този град. Тази осъзнатост даде ясна насока на енергията, която бях готов да вложа в запазването на паметта на града ни, за поколението ми и за следващите след него. Оценката на проекта лично за мен е положителна. Няма как да е иначе при положение, че хората се вълнуват от случващото се в града ни. Засега след близо месец равносметката чисто статистически е много по-обнадеждаваща отколкото съм очаквал - около 1000 приятеля и над 1300 снимки. Желанието ми е старите фотоси на града и снимките на параклисите и църквите да вменят на хората родовата им памет и идентичност. Това че града и културата в него са се развивали стотици години, а ние сме на път само за няколко десетки да погубим всичко.

- В дните на Предколедата сме, как аз обичам да наричам този чаровен декемврийски отрязък от календара. Колко религиозен човек си, и всъщност, това, което искам да те питам е :След като си така религиозен човек, как понасяш кожата си, щом около теб църквата като институция, лица и поминък е така често изтъкана от лицемерие, човешка белрефлексност, откровена меркантилност.....кажи ми къде са добродетелните инициативи на църквата ни в тези дни ?

Дотолкова че да дам ясен изказ на религията си. Аз съм православен християнин и съм благодарен на Бог че ми е дал сетива да намеря пътя за себе си - път в лоното на Църквата. Мнозина си мислят че църквата е "магазин за добродетели", чиито собственик са бабите или свещеника. Църквата е сакрално място, в което се извършва най-великата тайна в християнския религиозен живот - Св. Евхаристия. Това е пътя да стигнем до Бог. Църквата в България е силно осакатена вследствие на атеистичния мрак в периода на комунизма. Липсата на богословски школи, изследвания са причина да няма грамотност в голяма част от хората. Християнството, извън богослужението е примесено с хиляди "бабини деветини" които само объркват хората. Във всеки храм възрастните пасоми създават своя собствена "богословска" школа. За съжаление и мнозина от духовниците не се противопоставят на това опорочаване на правилната изповед на вярата.
Курбаните са неизменна част от християнския живот, а при раздаването им пред казаните прилича на концерт на Металика. Такова блъскане и енергия. Давам един пример. За деня на великия мъченик на Църквата св. Димитрий Солунски имах страхотното щастие да съм в Солун на вечернята преди празника. Просто разбирате ли отговорността на хората в Гърция че са християни. Отговорността за душите им. Прибирайки се в България споделяйки огромната ми духовна радост от това че съм присъствал на наистина ангелско богослужение ми бе казано "Тук също стана много хубаво. Имаше шест казана курбан". Ами да се събираме да ядем, а не да славим Бог?

Един от най-великите християнски отци Св. Йоан Златоуст е известен с проповедите си за ролята на Църквата като социален фактор. Може би мнозина духовници и миряни трябва да прочетат неговата беседа "Какви трябва да бъдем като християни ", за да не сме "свещопалци" само по празниците.

- Интересуваш ли се от гражданско-общестевния живот на днешен Асеновград? Има ли неща, които те вбесяват и биха те накарали да излезеш извън духовните страници на интернет убежището си? Накъде върви Асеновград и кой би създал проекта “Станимака – бъдеще”, ако толоква малко хора се изтересуват какво днес се случва наоколо ?

Честно казано преди години се интересувах, но след няколко мандата управляващите по "блестящ" начин доказаха че не заслужават интерес. Нещата не се променят към добро, младите хора избягаха в чужбина или в по-големите градове. Липсва духовност, лиспва култура. Може би знаете че от години се занимаваме с музика. В Асеновград има 12 или 13 групи в които момчетата свирят из цяла България, концертират постоянно. Да речем аз и моята група тази година празнувахме 10 годишнина. Свирили сме в около 30 града в България, имаме над 250 концерта, 5 албума зад гърба си, участия и клипове в различни музикални телевизии и радостанции, дори имаме и турне в Германия. Какво става обаче? За групи като нас се оказва че няма място. Читалището отказва да дава помещения под предтекст че няма. За какво тези хора са там? Нима нашето общество е приемно семейство за хора без морал и без чувство за служение като тези "културни" дейци.
Читалището и по скоро хората които са в него са ми трън в очите и това е нещото което ме вбесява и ме кара да се срамувам, че в дома на културата има всичко друго но не и култура. Автошколи, дискотеки, евангелска църква? Ако бяхте на мое място би ли ви пукало кой управлява ? Ако бяхте млад човек бихте ли имали стимул да стоите тук, да работите тук, да отглеждате децата си тук? Аз не бих при това положение и не обвинявам хората които се почувстваха неразбрани и нежелани от града си и се махнаха...

Проекта е една константа - той дава на асеновградчани образа на града такъв какъвто е бил. Това няма да се промени. Именно тази константа във всеки един момент може да ни е барометър къде се намираме и къде вървим.


- Ти, Ивайло, сигурно ходиш на избори, влизаш по необходимост в асеновградските институции , крачиш по днешните улици и паркове на града , знаеш църквите. Какви хора са днешните асеновградчани, а хората на властта?

Не ходя на избори, защото не съм сигурен че има хора за които да гласувам. Просто съм се нагледал и наслушал. Не съм аполитичен, имам своята позиция, но за съжаление политиката и управлението на града са в разрез с моите идеи. Като стана дума за крачене по улиците само на няколко метра от Общината е центъра. Прекрасен. Само на няколко метра обаче в другата посока по стълбичките текат обратни води с години. На никой не му пука. И се създава едно чувство че опаковката е лъскава а съдържанието е гнило и не става за нищо. Трудно мога да дам оценка какви са днешните асеновградчани, но със сигурност са по-студени хора от преди години. Проблема като цяло на българина е че се усмихва много малко, не е склонен да бъде отдаден на обществото, търси "келепира". Хората на властта не искам да ги коментирам, защото не съм компетентен, но по-горе казаните неща са една оценка за тяхната работа, която ние младите хора усещаме.

- И един последен въпрос. След десет дни е Рождество Христово. Какво забравят хората покрай този празник и ти искаш непременно да им го кажеш сега, за да се поправят навреме ?

Забравят че празника не е празнуване. Празника е ден, който има особен емоционален заряд. Ден с особено настроение. Всеки ден трябва да е празник за нас - за това че сме живи, че имаме изключителната възможност да оставяме неща след себе си, да бъдем съработници на Бог. Да се опитаме да си дадем шанс един на друг, да се изслушваме, да сме съпричастни към проблемите и радостите на хората. Само тогава бихме съградили едно общество в което всеки би искал да живее.

12.10.10 г.

Plastic Bo., Disco Balls (Чехия) - София, "Swingin` Hall"- 12.10.2010

Disco Balls са от столицата на Чехия - Прага. За съществуването си имат над 200 концерта из Централна и Източна Европа и един дългосвирещ албум озаглавен DiscoVery Channel. Той е номиниран за най-добър албум в категорията ска и реге в чешкия вариант на Грами. Освен това е напълно разпродаден.

Disco Balls са осем човека (с жена вокал) и със сигурност ще станат любими на всички фенове на Dance Hall Crashers, Save Ferris или The Bustups, въпреки че като влияния върху музиката си сочат The Toasters, Slackers, Desmond Dekker, Chris Murray, Skatalites, The Aggrolites, The Clash, Johnny Cash и още много.

Много яко беше, че точно ние щяхме да сме съпорт на тази толкова симпатична банда.

Иначе покрай самия концерт нищо необичайно - добрия стар Суинг, делничен ден, около стотина човека. На концерта дойдоха и познати - Ковача беше с някаква негова приятелка, май Мъгса, Горския, Фести и т.н. Забавление общо взето.

Чехите започнаха с много зверски кавър на Ghostbusters - лудница :) Мацката имаше много добро излъчване, бандата показа яко сценично присъствие, но основния проблем на чуждоезичните ска банди за мен - всички песни след 5-тата ти звучат като една пак се появи. Пихме по 2 3 4 5 рома, по 3 4 5 бирички и къща. Готина банда, готин лайв и добър повод за делнично парти :)

5.10.10 г.

Една светиня си отиде, дали ще бъде осветена нова?

Манастира "Света Петка" беше едно от най-магнетичните места за мен. Изпадал съм в страхотни състояния на духа, когато съм бил там. Чел съм с часове малките статийки, които съм намирал за него. Бях на седмото небе, когато намерих и снимах летописната книга на манастира от 1895 година.

Мислих си, че това е един оазис, където наистина мога да отида винаги и да се скрия от градския шум и напрежение. И дойде неделя 3 октомври и научих вестта за пожара. Като страшен тътен премина през мен, не успях да асимилирам прочетеното. Стана ми тъжно. Сякаш съм изгубил нещо свое, нещо мило. Следях с напрежение в последвалите часове развоя на събитията и се зарадвах, когато разбрах, че пожара е локализиран. Разбира се зарадвах, но тъжния привкус нямаше да изчезне. Не искам скоро да се качвам горе, защото мисля, че ще се разплача.. Сигурен съм, че ще се разплача..

Изгоря източното крило - факт. Но, от тук нататък искам да изложа моето мнение в кратък анализ на предшествалите събития, отминали години стопанисване на манастира и неговото духовно значение за хората.

Манастира е горял 4 пъти за своето съществуване. Това дава веднага повод да се погледне с внимание към най-голямата опасност за него. Пожара идва от късо съединение. Недобра работа от към грижа за инсталацията.

Няма път до манастира. Протосингела на Пловдивската Митрополия отец Добри, с който сме в много добри отношения и който е истиски българин милеещ за православието и Родината ни (казвам го и 100 % заставам зад думите си), мислеше преди 2 години, когато встъпи в длъжност като игумен на манастира, че първото и основно нещо трябва да е именно прокарването на път. Ходили сме неведнъж да носим провизии на майката игуменка с една Лада Нива и пътя беше на ръба на оцеляването. Не пожар, каквото и да се случи горе, мисията за помощ е почти невъзможна. Недобра работа от към обезпечаване на монахините с лекарства, провизии. Невъзможност за повече поклонници.

Източното крило, заедно със игуменарната, библиотеката, бяха в УЖАСНО състояние. Отец Добромир неведнъж бе ходил с архитект Маронов за да обсъдят неотложния ремонт. Дори заедно правихме заснемане, снимка от което виждате тук. Горе беше ужасно паянтаво. Пода се бе надул, вследствие на усукване и надуване от влагата на дюшемето. Направо се чудих как се държи този под. Недобра работа от към обезпечаване на легловата база, битовите условия за монахините. Съответно липса на монахини = липса на духовен живот.

Манастира години наред подслоняваше кой ли не. Скарите се палиха без оглед на ден, час, пост... Футбол се ограеше на поляната до църквата. Стенописите се скапваха и се скапват. Веселия глъч на почерпените компании се чуваше надалеч, а който не бе свой не бе добре дошъл...

Спомням си, бях втори курс в Богословския и имах много тежък цикъл изпити. Бях решил да отида за десетина дни горе да уча на спокойствие, да се моля, да помагам в храма и разбира се да си платя за престоя. Беше ми отказано от някакъв си самозван "пазач", който ми каза "Аман от вас"... Ако мястото не бе такова щеше да има доста спомени от мен по себе си, ама както и да е. Важно е че за богословите няма място, а за "патроните" манастира или поне превърнатите в хотел стаи са винаги на разположение за каквато и да е дейност.

Колцина от вас са ходили в храма? Колцина знаят кога е построен и кога е престройван? Колцина знаят, кой е автора на стенописите? Колцина са хората, смели да се интересуват от историята на манастира, от съдбата му, от настоящото му положение? Колцина от вас са знаели, че манастира умира като сграда и е умрял като духовно средище? Толкова малко, че може да го кажа - никой!

Нека да приемем пожара като знак, че не бива да оставяме НАШИТЕ паметници на култура да умират. Визираната горе недобра работа, обръща поглед към последните десетилетия. Ако комунизма ни е виновен за атеизма и безверието ЗАЩО??? 20 години вече ние ставаме все по-безверни и празни от към дух и смисъл?

Какво прави Църквата? Не говоря за Пловдив. И сляп да си, ще видиш че митрополит Николай действа. Но Синода какво прави? Кара ли Църквата да изглежда Майка за всички ни? Това няма да го коментирам изобщо... Богословите сме на улицата (образно), без работа (мнозина), без надежди, без вяра в Църквата. Разкоша в храмовете ли е важен или смисъла да вярваме. Надеждата не е ли смисъла на всичко, а не колите, скъпите вещи и крещящото дебелокожие на някой ПОПОВЕ с ланци, коли, скъпи телефони и разгулен живот. Не трябва ли духовниците да ни укрепват в надеждата и вярата?
Не, това не е Църквата която Христос искаше за нас. Това не е кръста, който трябва да поемем... Това е гнус и сквернота !!!!

Съжалявам, може би за някой съм много радикален, но така го мисля. Донякъде се радвам, че това се случи точно сега. Все някога щеше да стане. Сигурен съм.

Искам да видя кой ще поеме отговорност да възроди тази светиня и да я освети за поколенията.

29.09.10 г.

Stop Bg - концерт в Стара Загора и Добростан - 17-18.09.2010

Концерта щеше да бъде по случай фестивала "Различния поглед", който тази година щеше да се проведе за трети път (на първия свирихме с Plastic Bo.). И така в деня на концерта аз от Асеновград, Митака от София и Рошо от Букурещ се срещнахме направо там и след като се настанихме в хотела - мисля че се казваше "Орфей" (много як хотел между другото) и се отправихме към клуба. Тъкмо организатора се притесняваше, че сме се забавили малко със саундчека, но нас не ни трябва много време. За 10 минути се оправихме и бяхме готови за подвизи. Часа бе около 21:30 а ние трябваше да започнем около 23:00, че и по късно. Забравих да спомена, че клуба беше "Jam", а за концерта с нас щеше да свири един тип - Коко, който е барабанист на една местна група Авангард. Той се оказа много широко скроен музикант, така че не го мислихме изобщо.

Захванахме се със количествата Jim Beam заделени за нас, а клуба започна да се пълни с хора. Към 23:30 се събрахме и зацепихме. Супер яка публика, още от началото настроение до дупка, яко свирене, импровизации изобщо много забавно и размазващо. Пак откарахме до към 3 часа някъде.

Накрая смазани от свирене, (както личи по физиономията на Коко от снимката) прибрахме багажите, взехме си чао с познатите и към хотела.

На сутринта с Митака потеглихме за Асеновград, защото той смяташе да ходи да скача с парапланер от Добростан (място до Асеновград, където има старт). Аз също реших да ида, защото имаше концерт в клуба вечерта и деня ми бе свободен. Отидохме до Пловдив и там ни взеха две мацки от Пазарджик - Веси и Жана. Много яки и забавни момичета. Грабнахме акустичната китара от клуба на парапланеристите, а тромбона си беше у Митака. Заредихме в Червен с бира, джин и други благинки и нагоре към Добростан. Да спомена само, че времето беше прекрасно.

Това е мега зарибявка, но ме е страх от височини, иначе бих скочил, но... кой знае:)
Имаше 20 човека, които постоянно скачаха, приземяваха се и пак и пак. Много готино горе бе, направо рай. Цялото поле се разстила пред погледа ти. Мисля си догодина да направя един фестивал там. Нищо не му е. Ако ми дойде на акъла, колко му е :))

След като едната от мацките - Жана скочи с тандема (бахти лудата, качи се и скочи все едно на майтап) качихме се в колата, и направо ме стовариха в Пловдив, където вечерта щяха да свирят две пловдивски групи - Пор Парясник и ГаражЪ.

Размазващ уикенд, направо останах без дъх...

9.09.10 г.

Концертите ни в Севлиево

Има няколко вида настроение и емоция спрямо които протичат концертите ни. Някои са по-лежерни, някои са по-спокойни, някой са на ръба на лудостта. Точно от последния тип са концертите ни в Севлиево. Малък град, наглед безличен на фона на клубния живот в София, Пловдив, Варна. Дали е така обаче? Всяка група има мнение разбира се. За нас обаче това място носи някаква магия. Много, много силна.

Годината беше 2003, а с пичовете от местната банда ЕМО 23 се бяхме запознали на първия ни фест във Варна, на който свирихме. Направи ни впечатление, че момчетата бяха точно от нашето тесто - нормални момчета от малкия град, с афинитет към спиртните напитки. Та един от тях - Такинса, който мнозина знаят реши че трябва да пробваме някой път концерт заедно. При това на тяхна територия. Тогава (макар и да са минали само 7 години има огромна разлика в нещата от тогава до сега) да свириш в друг град, още повече град, в който даже не и ходил, камо ли да си свирил (Боже опази) беше като сбъдната мечта. Сега ми трябват 15 минути за да букна дати за цял месец, но преди години това беше адски трудно. Никой не знаеше в кой град какво има и какво се случва там.

На концерта щяхме да свирим три групи. Ние, новосформираната D.S.O.L. от членове на ЕМО23 и търновците от Мурзилка, които познавахме само от легендарната им песен "Труп на къра" :))), качена в нета. Честно казано се притенявахме от това как ще мине концерта, дали няма да се изложим, дали ще има хора (все пак Севлиево не е много голям град), но когато стигнахме там просто ни стана упер яко. В клуба вече беше наполовина пълен, макар че имаше 3 часа до концерта. Бяха дошли доста приятели от Нова Загора - Попа, Стивън, Дискито, Теко... Имаше и асеновградчани, но не се сещам кой точно, даже мисля, че не бяха и малко. Имам спомени за Жака, Никито..

Още на саунчека тия пощуряха и захванаха бати мелето, неразбрали, че концерта още не е започнал. Не е истина каква патаклама стана на целия концерт. Имаше над 150 човека и останахме с прекрасни впечатления, кво прекрасни, ние направо ахнахме от тоя град и тия яки хора.

След 2 години, почти по същото време пак свирихме там, като в тази пауза май никой не бе свирил. Пак трите групи, пак мачканица.

Досега сме имали 5 концерта там, всички са били с по над 150 човека, на единия даже имаше над 200 и клуба беше мега гъч. Така ни предразполагат там хората и атмосферата, че понякога не помним, че сме свирили, камо ли какво точно :))

След 10 години, в които ме свирили къде ли не и пред кой ли не, вече и подбираме къде да свирим и знаем къде ще ни е яко. Севлиево никога не е оставял и секунда за съмнение, че искаме да свирим точно там, точно пред тези хора, точно с тези хора.

5.09.10 г.

Plastic Bo. - 10 години в "Жълтата кола"

10 години минаха.. Някак неусетно. Все едно беше вчера, когато се събрахме за пръв път да свирим наша си музика - авторска. Все едно беше вчера, когато решихме че искаме да дадем на себе си музика, стихове, емоции. Пътя ни беше трънлив и изпълнен с неволи, но не се отказахме. 10 години ние сме заедно в "жълтата кола". Това е начина ни да си казваме колко се обичаме. Колко заряд и емоция има между нас. Колата е образно понятие, което ни показва, че пътувайки за някъде с колата, който и да се вози с нас - той идва и си отива. В нея оставаме само тримата - аз, Иван и Гошо. Никога не сме вярвали, че музиката ни ще излезе от стените на мястото, в което репетираме - стая, мазе, или таван. Тя излезе и радва хиляди хора. Още не сме го повярвали и проумели, но едва ли някога ще успеем да го осъзнаем. Красиво е. Една сбъдната мечта.. Да правиш музика и хората да я слушат, да пеят текстовете ти, да се интересуват какво се случва с групата ти. Та ние сме просто едни три момчета (вече мъже), които сбъднаха мечтите си. Прекрасно е когато знаеш че труда ти е споделен с хората. Говорили сме си много пъти, че музиката е нашата страст, нашия живот и нещата които искаме да правим, ги правим, независимо къде, и независимо спрямо кой.

Много е яко, когато си дадеш равносметка и си кажеш, че всичко е имало смисъл. Не заради хората, а заради самите нас. Заради факта, че когато сме заедно, дори след 10 години магията не е изчезнала. Дори напротив. Благодяря на Бог, че ми даде такива прекрасни хора, чрез които да претворя в музика усещането си за живота, за стремежите и копнежите си.

10 години заедно.. Дано да сме заедно, живи и здрави и за 20 годишнината :)

30.08.10 г.

Stop Bg - "Нищо подобно" фест - Стрелча, 28.08.2010

Стрелча е малко градче, намиращо се в полите на Средна гора. Честно казано този район от България ми беше много непознат и затова се зарадвах, че ще имам възможност да го посетя във връзка с "Нищо подобно" фестивала.

Доколкото разбрах тази година фестивала прави своята втора част, понеже миналата година е имало изложби, които пак са били организирани от това сдружение "Луда Яна", което се бе заело с реализирането и на този фестивал.

След пътуването в жегите (даваха 28 август като най-топлия ден през лятото) около 2 и половина пристигнахме в Стрелча, отидохме до стадиона, където щеше да се проведе събитието и с една от организаторките отидохме да се настаним в хотела. Всичко бе направено с много дисциплина, организационните неща бяха изпипани до последно.

Следобеда (докато чакахме чека) го прекарахме в басейна, който е в непосредствена близост до стадиона, поритахме футбол пред сцената и около 7 часа дойде реда ни да направим звука за нашия сет, който предстоеше втори по ред в програмата след DJ Змей Балкански (имената на участниците бяха много колоритни).

Направихме си звука и гореупоменатия DJ започна своя сет. Почувствах се сякаш съм на Гуча (Сърбия). Само духови музики и това повлия много добре на хората и те започнаха да повдигат настроението си, като желанието за купон оставаше все по-голямо.
Хората, които вече бяха на стадиона бяха може би около 500 - 700 човека, което никак не е малко за такъв род събитие, на непознато място и провеждащо се за пръв път. Дори напротив.

Нашия сет започна около 8:30.

Понеже Даката (барабаниста ни) живее в няколко паралелни вселени, коя от коя по-далечна и реши че го боли ръката и повече от сгънато чайче не може да вдига решихме да не се занимаваме с него, защото на света няма космически кораб, който да може да го върне от мястото където се намира и ни дойде идеята да питаме Стоян (Малкия) от Delate дали ще удари едно рами при сета. Той се съгласи и всичко мина по вода.

Въпреки че знаем много грънч и алтернативни парчета, за тях днес просто нямаше място. Отпред дивееха може би 500 човека, и сета беше предимно пънк и ска. Преди ми се е случвало да гледам някакви групи на фестивали, и хората са статични, стоят на 20 метра от сцената а тук ми направи впечатление, че хората буууум - направо избухнаха. Още с първите ни акорди стана мазало - хората пееха, танцуваха и надъхваха и нас разбира се. Абе по наше мнение, това е бил един от най-хубавите ни концерти със Стоп бг.

След нас имаше още 4-5 групи, но повечето не бяха моя стил (нищо лично). Имаше групи, които са по-скоро за камерно изпълнение, понеже хората ги държеше още от нашето свирене, и като им засвириш по лежерна музика и я приемат малко трудно. Затова съм на мнение, че трябва в България фестивалите задължително да имат музикален и стейдж мениджър, който бидейки познавач на групите и феновете, да нареди програмата спрямо вкусовете на хората. Защото се получава нещо от сорта например Reel Big Fish да подгряват Tool :) Но това са пропуски, които организаторите ще коригират, понеже се видя безкрайното желание за действие от тяхна страна.

Около 4 сутринта, премалели от изтощение тръгнахме към хотела, доволни че вечерта е минала толкова добре.Само да вметна, че палатковия лагер никак не бе малък. Приятели ми казаха, че са изброили около 70 80 палатки, което си е завидно постижение.

По един душ и лека... Станахме по обед и направо газ обратно, като си взехме чао със всички организатори и приятели.

По мое скромно мнение, ако се продължи този фестивал ежегодно до 3 години той ще се нареди в топ 5 на open air - ите в България. Мисля си така, защото някой фестове осигуряват железен line-up но всичко друго толкова куца, че хората се отказват да отидат пак. А тук имаше всичко - звук, техника, светлина, палатков лагер (безплатен), фестивла беше безплатен, охраната беше на ниво, мястото бе прекрасно подбрано, имаше стабилна реклама и медийна разгласа, имаше идеални условия за артистите, самото градче е много китно и красиво..

Успех в начинанието хора. Догодина живот и здраве пак сме там.

23.08.10 г.

Plastic Bo. - Бургас perforge - 12-20.08.2010

Спечелихме участие в международен музикален уъркшоп - Burgas Perforge с банди от цяла Европа с цел обучение на мениджъри на бандите и обмяна на опит. За пръв път ни се случваше нещо такова и с много въпросителни тръгнахме за Бургас на 12ти около обяд. Пътуването - нищо особено и около 5 бяхме в Бургас.

Веднага ни лъхна ония влажен въздух, от който се потиш безспирно и едва дишаш. Отидохме в хотела, където трябваше да се настаним - той е в началото на Бургас, точно до Метро. Казва се Авеню. Явно има някаква врътка с промоутъри и т.н. защото в хотела бяха кой ли не - банди от спирита, екипа роудита и стейдж инженери на спирита, Мишо Йосифов, Еко, Рут Колева и много други знайни и незнайни войни ;)

Настаниха ни в един прекрасен апартамент с две огромни стаи, взехме програмата за лекциите и уъркшопа и си бихме шута за Арапя, където доста приятели ни чакаха.

Стигнахме Арапя към 22:00 но беше наистина адската задуха. Това не попречи на настроението и то започна да се вдига с всяка изминала минута. В полунощ отидохме на брега, защото имаше метеоритен дъжд. Брега бе фул от хора, но имаше и облаци, така че видяхме по 3 4 звезди и обратно към бунгалото. Легнахме към 3, станахме към 7, криви от неудобното спане. На всичко отгоре в тая жега трябва да се спи покрит с нещо, защото комарите веднага правят фрагове.

Цялата сутрин, обяд и следобяда го прекарахме в тестване на новата ракия на Никито, сладък мохабет на сянка и чакане, слънцето на стане по-слабо че да ходим на плаж. Абе общо взето на Арапя е готино много ама ако ти се прави нещо, няма кво да правиш - плаж и спане. Друго тз :) Ние обаче си имахме работа в Бургас и след като вечерта пийнахме по няколко бири и ядох едни от най-яките пържоли на тикла - газ за хотела. Взехме по 1 душ и легнахме да спим.

Третия ден след закуска, слязохме до конферентната зала, където започваше лекцията по саунд инженеринг. След лекцията започнахме да нареждаме беклайна, понеже залата бе дадена на бандите освен за лекции и за репетиции. Свирихме и почти цял ден висяхме там, с изключение на времето за ядене, понеже беше хладно и изобщо на никой не му се седеше навън. Вечерта имаше нещо като галарепетиция за бандите които щяха да свирят в неделя. Забравих да спомена, че уъркшопа бе 8 дни и на съответно 4-тия и 5-тия ден свириха по 4 от общо 8 те групи. Та в петъка - вечерта преди концерта свириха едни украинци - Prime time, нещо не ме накефиха между другото, защото бяха 9 човека група, кой от кой по-добри музиканти а като музика - орел, рак и щука. Едни пичове от София - This Burnig Day - готин кросоувър, яки рифове. Третите едни сърби, но ги забравих как се казват - направо тралала. Трио и свириха много странна смесица от фюжън, джаз, рок, фънк. Изрудщина. И ние последни. Пълна пънкария. Ония хората свирят ние с три акорда джаста праста и така :) Тръгна лафа после, имаше джем сешъни с хора от всички банди, после купона се пренесе по стаите нахотела и така..

Станахме сутринта и направихме още една репетиция, след което отидохме да гледаме мачове, защото другите отидоха да правят чек. Концерта, забравих да кажа щеше да се състои на Пантеона в морската градина в Бургас, а мястото ни бе познато, понеже преди 2 години свирихме там на едни скейт състезание.

Понеже докато сме били на Арапя хората са ни сложили да свирим първи, трябваше да правим чек последни. Затова решихме да идем към 4 и половина.

Изненадата ни бе голяма, когато разбрахме, че чека едва започва. Украинската бригада прави чек час и половина, докато ние лежахме по тревите с надежда да изгоним жегата. Както и да е, дойде и нашия ред.

Тряс прас. 40 минути много стегнат сет, в който имаше място за песни от всички албуми - Самолет, С теб, Дали ще те срещна пак някога, Бягай, Люляци, 11 коловоз, Шахта, Усмивката... Друго не се сещам. Яко е че имаше доста народ, понеже входовете за Спирита бяха близо. Кофти, момент се получи малко, защото неразбории от страна на организаторите попречиха да се свири на Спирита, вместо да се прави нова сцена и хилядите неща с нея. Видяхме много познати, някой от които не ги бяхме виждали с години.

И така пребити от жегата и този 40 минутен сет в който потта се лееше все едно река Марица при моста на Герджика седяхме смазани зад Пантеона и слушахме другите банди.

Поласкани сме от отношението и професионализма на организаторите и не само конкретно към нас, а към артистите, които бяха там. Нито сме кой знае какви музиканти, нито сме рок звезди с тур бус, роудита и ала бала. Но когато виждаш че някой се отнася с уважение към теб, се чувстваш така сякаш Попай е изял всичкия спанак на Женския пазар в София. Много яко!

Stop Bg - Текила парти и покрив за рампата - Асеновград - 07.08.2010

Колето и Джонгата бяха решили да правят покрив за рампата, която се намира в лозята над града. Супер инициатива. Направо евала на тия хора. Хванали са се, направили са си рампа и ходят горе да карат. Обаче липсата на покрив е доста голям проблем, защото като завали и плоскостите от които е направена се надуват и трябва да се сменят.

Обадиха ни се със Stop Bg да свирим и ние щото сме много трудни за навиване взехме апаратурата и през лозята - в баш лозето. Специално за случая пичовете бяха направили каса в която всеки можеше да пусне някой лев за начинанието. Имаше и мокър бар за текила, бира и други благинки с които човек може да се пребори с жегите.

Дрън, брън. Аху-иху. Започнахме с по-лекични неща и с времето дойде настроението. Кубетата около нас едва държава всичкия алкохол, който идваше от всякъде. Черна работа, но все някой трябва да я свърши:) Даката ме чупи от смях. Свирим и по време на някоя от песните телефона му вибрира в джоба и той като упарен става и газ в лозята да говори. Чобака стайли.

Пеене, свирене, танци - всичко бе много готино и лично аз се сцепих на макс. Пръста ми от тоя бас стана лом, но ми се налагаше да свиря отново чак след седмица, когато с Иван и Гошо отивахме в Бургас, така че не го мислих много. Имаше и сешън част, всеки свири, пя, бе изобщо се получи много весело.

Свирнята бе от 8 и половина до към 11 и след това спряхме, за да спазваме вечерния час. След това имаше много хип хоп, ска - цялото парти имаше една много айляшки почерк. Карахме на рампата, падахме, ставахме. Ванкиша дойдоха с Ива и се видяхме, че не си бяха идвали две седмици и се бях затъжил много. Направи ми впечатление колко хора бяха дошли - сигурно имаше над 100 човека и постоянно идваха и си отиваха. От много години не съм усещал такова желание за купон у хората, но се получи наистина.

Организаторите също бяха много доволни и мислят за по-нататък да повторим партито.

След 12 заваляха поздрави към мен, защото бях и рожденник, и то така малко по-малко, ха нздраве, ха наздраве и стана тежка работата.

Към 5 часа сутринта тръгнахме надолу на автопилот, че е бая филм по тия тъмници надолу, но стигнахме без проблем. Катето като една услужлива дама запали червения барутник и грррр-гррррр на Изток блок 9. Лека нощ :)

19.08.10 г.

Една разходка от третия тунел до римския път над Бачково - 29.07.2010

От много време исках да отида до Сливодолското падало - водопад, който се слави с изключителна красота и се води най-високия в Родопите. Стигнах до третия тунел и от там по пътеката и нагоре. Имаше указателни табели за водопада, както и табела че от шосето нагоре започва резервата "Червената стена", който се слави с уникалното си биоразнообразие.

Тръгнах нагоре и може би след 300 метра попаднах на задъдена улица. Намирах се точно пред един малък водосборен басейн, до който имаше мостче и път пресичащ дерето и водещ вдясно и път покрай самото дере. Имаше табела, но типично по български (мисля, че няма нужда да отбелязвам колко е тъп българина) табелата бе смачкана и усукана, така че ми оставаше да гадая накъде да тръгна. Мислих да се обадя и наприятели, но за късмет тук нямаше покритие на Мтел.

След няколко десетки метра, в които следвах дерето, изведнъж пътя започна да се катери нагоре и то в посока село Бачково, т.е. в ляво от дерето. Реших да повървя малко и докъдето стигна. Вървях, вървях и си дадох сметка, че този ден явно няма да е деня, в който ще видя водопада на живо.

Пътя се точи по гънките на балкана на височина може би около 40 50 метра над нивото на шосето. На места пътеката прерастваше в доста голям път, а на моменти беше почти непроходима и ми се налагаше да я чиста от тръните и храстите с един дебел кол.

След час ходене стигнах до една чешма, насред гъста букова гора. За съжаление чешмата не работеше, сигурно се беше разтаила, защото навсякъде около нея имаше локви и влага. Продължих напред и чувах тътена на реката, която беше доста придошла и идеите ми да я пресека за да изляза на шосето бяха бързо охладени. Скоро видях вили под мен и веднага разбрах къде съм, понеже от гъстата гора чувах само колите долу под мен, но не можех да видя къде съм.

Намирах се на около километър след Бачковския манастир, над виличките до стария римски мост. Тук беше много филм защото почти няма пътека и трябваше да се движа по много стръмни скали за да стигна до билото. Следвайки посоката на шосето към Асеновград се движих под билото, и минавах през много готина борова гора, осеяна с много големи камъни, направо огромни. Мислих си че тук е възможно да гнездят орли, защото наистина чукарите бяха недостъпни.

И така близо 3 часа след като тръгнах от третия тунел стигнах на около 200 метра над Бачковския манастир. Снимах го от тук, защото въпреки многото снимки, които съм гледал, точно от тази позиция не го бях виждал. Въпреки, че снимките не станаха много успешни, заради кофти изгледа през гората, все пак успях да заснема целия манастирски комплекс, заедно с храма "Свети Никола". Продължих през гората и след около 200 метра стигнах до оградена ливада, която е част от имотите над манастира. През една врата, която странно бе отключена, влязох вътре, пощраках и слязох до манастира.

Реших да се отбия за 10 15 минути вътре да се разхладя и веднага ми направи впечатление забраната за снимане, и новия фонтан. Още ми направи впечатление един духовник (умишлено няма да споменавам името му), който беше близо до мен и се чудеше след разговор с една търговка на църковни вещи от Беларус дали да си вземе нагръден кръст за 750 лева или да си вземе 2 такива (а хората работят по 2 месеца за тези пари). Суетата човешка няма граници. Както и да е. Не съм монах, да съм да говоря от какво имам нужда. Всеки знае сам за себе си от какво има нужда.

Тръгнах към селото и понеже се чух с Метъла, който заедно с Катя, сестра и и мъжа и идваха от Косово, щяха да ме вземат и имах час за да поснимам. Реших да обходя и двете махали на Бачково и да заснема всички параклиси в селото, църквата и стария римски път, който се намира в над пътя в началото на селото на идване от Асеновград.

Параклисите в селото са 6 или 7, има и един храм. За тях ще пиша друг път. След като поснимах, се качих на римския път, който интересно и досега има някакъв вид и форма, както се вижда от снимките. Нямах време да ходя по него за да видя до къде води, но и това живот и здраве ще стане.

Към 4 и половина слязох долу на спирката от където приятелите ме взеха и газ към Асеновград.

11.08.10 г.

Facebook - какво ни дава и какво ни взима

Понеже коментирам с много приятели, колеги богослови и всякакви хора, нещата из фейсбук (то това ни е втори свят направо) и установявам адски много неща - някой от които полезни, други пък вредни. Полезните неща - ясно, всеки ги знае - неизчерпаем източник на информация, снимки, контакти, комуникация. Кофтито е обаче, като тва стане краста и мания и неуки и необразовани хора го впрегнат да си запълват времето. Особена и тотална глупост са хилядите групи със гръмки заглавия, които пленяват сърфиращия из милионите страници на фейсбук със чутовните си и пълни със омраза заглавия: "Не на Турция в ЕС", "Да спрем Весо маринов да пее", "Не на не знам си кво".. - и тук лъсва българската тъпотия.
Българина освен на маса е силен и в приказките - Весо може да е мега дебил и да прави стойки като татко Барба, но има огромна заслуга за развитието на музиката и музикалния бизнес в България. А нашето поколение дето инициира групата срещу него дава на подрастващия българин недоразумения като Азис, Лилана, Николета Лозанова, черната, розовата и оранжевата Златки, силиконови прелести и други печално известни пародиини персонажи. Аз нямам против всичко това. Нито съм атонски монах, нито съм дете на английско семейство, възпитавано в пуритански дух. Аз съм Българин, и приемам всички тези изброени по-горе неща. Не мога да ги приема обаче като модел за естетика и ценности. Сори майна, ама по добре Весо Маринов с изпотените мишници да ми е еталон за артист и шоумен. Пее за любов човека не за пошлости. Не че съм се затърчал (една хубава асеновградска дума) на негов концерт, или съм преритал за него - напротив, обаче си давам сметката в каква задънена улица е изпаднал българина - метълите (уж феновете на рок музиката, сред които съм и аз) наливат чалгаджиите, щот били тъпи, на метъл концертите на Бг групи има по 10, а 15 човека е солидно посетен концерт, чалгаджиите от своя страна пет пари не дават за метълите и си пълнят дискотеките, ресторантите, а лятото и стадионите и така необезпокоявани си се развиват, като няма алтернатива срещу тях. Значи какво излиза... Не искам да го казвам гласно, нека всеки се замисли в какви малоумнщини си губим времето вместо да градим нещо смислено и полезно за нас като общество.

Както и да е де, винаги съм казвал на приятели че ми лиспва старата поп и рок сцена - Кеца, Братя Аргирови, Щурците, Диана Експрес, Тангра (с Чочо), затова и с Plastic Bo. направихме и няколко кавъра, които се приеха супер добре.

Целия филм е, че България няма никакъв изход за където и да е и всичко е някакъв популизъм или желание на необразованите хора да изглеждат образовани зад публични манифести, клишета и лозунги. Тия групи в фейсбук - да съберем не знам си кво, да кажем не на не знам си кво.... Показват колко са надъхани българите, но..... на маса, и когато не става дума за действие... То си личи, че няма и идея за дейстие де...

Другата глупост е потвърждаването на събития, което реално лъжат организатори, автори и са супер фалш. Пример: поканени за изложба 2000 човека - от тях 250 ще присъстват, 400 видиш ли се чудят а 1350 чистотсърдечно си признават че няма да отидат. И идва деня на изложбата, автора (художник, поет или квото си искате) се тревожи дали ще му стигне скромната шведска маса за толкова хора, а то се оказва че идват от 10 до 15 души познати на автора и 10 максимум 15 заблудени фена, 50 % от които си казват: "А, ми то няма хора и ще е доста тъпо" и си тръгват...

Така че тоя живот дето го водим в фейсбук в голяма част от денонощието е колкото полезен, толкова и вреден. Статията сякаш е изпълнена с гняв, но не е така. Просто преди се палих много, ся не ми пука грам. Духовното състояние на българина е като на болно куче - не може да му помогне лекар - или ще му мине като на куче, или ще си умре като куче.

Китарното ми кубе - Fender Frontman FM 212 R

Досега свирих с кви ли не кубета - имал съм marshall, crate, fender (пак фронтмен но 15 вата) и като че ли това кубе засега най ми харесва като саунд. Чистия канал му е с висок пик, като свириш ска е направи супер яко, защото се получава близко до това което искам като саунд. Е, аз искам саунда на Брадли от Съблайм ама нямам 10 000 долара :)

Кубето е 100 вата с 2 говорителя 12 инча. Има футсуич и три нива на свирене. Чист канал, драйв и мор драйв (метъл канал). Лично много ме кефи понеже не маже грам и се получава доста добре като свиря звука.

Тук цените са доста надути за това кубе (политика на Фендер разбира се) - около 550-600 лева. В нета варират от 220 до 250 евро. Аз обаче направо ми дойде без пари това кубе. Имам един приятел от Пазарджик - Стефан. Живее в Берлин и свири в една хардкор банда, а преди години свиреше в Дефект - кросоувъри то много як. Някой може да е чувал за тях. Та двамата често ровим из нета и коментираме разни оферти в ebay-я. И като го видях това кубе викам "Супер, взимам го". Оказа се, че типа, който продава кубето, живее на 30 км от Берлин. Стефан отиде да го тества и направо го купи, понеже след 2 седмици щеше да си идва и да ми го донесе. Цената за кубето беше 120 евро и 10 евро за гориво на Стефан за купуването му и реално ми излезе 260 лева, а кубето е в супер добро състояние, направо отлично. Германците са такива хора, пък и не само те, а западняците - купи си нещо, накефи му се и след месец го продава на половин цена.

И така, вече имам хубава придобивка - имам я от доста време де, но понеже с Plastic Bo. имахме малко почивка лятото и не съм свирил на него. От както го взех повечето време ми беше в клуба, но сега си го взех последните дни в къщи да свиря преди Бургас и съм супер доволен като звук. Понеже на него на концерти свири и китариста на другата ми група Stop BG - Рошо и той е доволен от звука и от факта, че има и драйв и клийн и може да си менка звука.

Може да се каже че направих много добра сделка - за по-малко от половината пари, за които реално го продават по магазините си взех яко и мощно кубе. Е, ако имам 10 000 долара знам кво да си взема де, ама докато ги събера и това си е супер.

------

Eто и ревю за модела в официалния сайт на Фендер - тук

6.08.10 г.

Кандило - православана поезия


















Това е първия ми опит за православна поезия.

Кандило

В мрака на преходното гори едно кандило
на стената прикрепено, грохнало от старост, мило
В своят пламък кротък носи скрит молитвен зов
към Бога мой, на Ноя, Моисея, Йов


Като искряща нишка пламъка се носи към безкрая
кандило - в стаята сме аз и ти
малко огънче, но водещо към рая
и шепот просещ "Господи прости"

Гайдарско надсвирване - село Гела - 31.07 - 01.08. 2010

За пръв път отивах на гайдарското надсвирване. Бях ходил веднъж до Гела и просто това китно село, смятано от мнозина за родно място на Орфей остана в сърцето ми. Много от познатите и приятелите ми отидоха още в петък, но аз имах работа и тръгнах нагоре в събота около обед. Самото качване до Гела ми отне около 2 часа, понеже селото се намира според Google maps на 80 км от Асеновград.

От чешмата, която фактически дава началото на селото до Илинденските поляни, има около 2 километра, които преминахме с джип за около половин час.

И така стигнахме до поляната, където бяха основните наши ориентири - сцената, параклиса "Свети Илия" и кръста до него. Полицай ни посрещна за да ни пита дали ще паркираме или ще тръгваме, понеже се оказа, че по пътя, по който бяхме дошли не пускат на обратно и за да се слезе се хваща друг, от параклиса надолу, който минава през тучни ливади и слиза на пътя през селото.

Паркирахме и се намерихме с нашите хора, с познати от Чепеларе, Смолян. Те бяха там от предната вечер и явно доста се бяха забавлявали. Влязохме в гората за да събрем дърва и да се подготвим за вечерта. Две сухи ели веднага бяха приготвени за огъня и малко по малко веселбата започна да се усеща. Имало претенции от страна на организаторите, че събора в Гела се превърнал в пиянско сборище. Вярно е че имаше и неописуеми отрепки, но пък от край време народните веселия и събори са били свързани неизменно с ракията, виното, хубавото мезе, настроението и хубавата музика (в Родопите гайдите и чеверметата). Аз си мисля, че всичко беше изключително културно, весело и пълнещо душата. Според някой електронни издания на събора се очаквали около 12 000 души, но присъствали 8 000. Кмета на Гела казва, че това е най-масово посетения събор от създдаването му (всъщност май никой не знае кога започва той през годините).

Ние бяхме в началото на гората точно срещу абсидата на параклиса. Изкачва се нагорнище, сигурно около 100 метра, което за престоя си там изкачих 8 или 9 пъти. Слизахме до "центъра" където имаше капанчета с безобразни цени - кебапче, кюфте по лев (ай как да е), наливна бира 1,50 (супер), но цигари 6 лева, бутилка алкохол 20 лева?! Но хората са отишли да си правят кефа а кеф цена няма.

Сутринта дойде а с нея и родопската музика, идваща от няколкото палатки, собствениците на които още не мислиха за сън. Ние обаче пихме по едно червено вино за добро утро, понеже всичкия алкохол беше свършил (асеновградските юнаци не си полплюват) и легнахме да поспим, че на другия ден бе надсвирването, а и честно казано нямахме сили за повече подвизи.

Събудих се около 12:00 от гласа на Митко - Рашъна, който бе тук с майка му и баща му. Той е брат на мъжа на сестра ми - така де, мой роднина. С него слязохме до сцената където започваше "саунд чека". Аху-иху, веселба, хора, обаче дойде време да тръгваме. Всичко по колите и надолу. Шофьора на нашата кола (Гошето) обаче нещо не прецени един завой и задна лява гума на колата пропадна от пътя а надолу беше страшно - дере и то много стръмно. Добре че хората зад нас се притекоха на помощ и хванахме колата буквално я вдигнахме на пътя за да продължим надолу. Докато течеше въпросната манипулация зад нас се събра опашка от може би 50 коли. Колко ли майни сме изяли :)

През селото си взехме чао с едни момчета, с които се запознахме предната вечер. Понеже се канеше да вали искахме да имаме повече време, за да се отбием и през Широка Лъка, да си направим няколко снимки.

Без особени проблеми стигнахме Широка Лъка. Там взехме по бира и седнахме на парка до паметника на Екзарх Стефан, който е родом от Широка Лъка, за да се съберем и да тръгнем заедно надолу. Така и не успяхме обаче, защото заваля много сериозно. Дъжда ни караше между Чепеларе и Хвойна и след това отново пекна хубавото лятно слънце.

Така завърши този прекрасен уикенд, в който посетих и събора в Гела. Видях се с много приятели, видях много интересни неща,видях изключителна природа. Догодина живот и здраве мисля да отида пак, ако не отида на събора на Перелик, защото май ще са по същото време.

23.07.10 г.

Поклонническо пътуване в Гърция - 23.07.2010

Никога не бях ходил в Гърция, въпреки че ей го къде е. Миналата година ходих хиляда пъти до Варна а до Гърция, дето е много по-близо не бях ходил. Срамота.

Пътуването бе предвидено като поклонническа обиколко на църкви и няколко манастира в източната част на Гърция, близо до границата с Турция. Тръгнахме в 5 часа сутринта и безпроблемно около 8 бяхме на границата. Там имаше проверка само от наша страна, която се проточи около половин час, след което минахме направо и през гръцка страна.

Първите ми впечатления от Гърция бяха много хубавите пътища, изключително поддържаните и чисти селца с къщи, които нямат дворове и къщите започват буквално от тротоарите и многото щъркелови гнезда, които бяха навсякъде по пътищата. Нищо общо с нашата цигания.

Първия голям град през който минахме беше Орестиада. Китно градче с население около 20 000 души. Минахме транзит през него и продължихме към Димотика - първия град в който щяхме да спрем за да се поклоним в храма на Свети Никифор.

Димотика е град с население около 8 000 души, но явно притежаващ изключително богата история. Тук са родени двама византийски императори, (Йоан Дука Ватаци и Михаил V Палеолог), както и султан Баязид. В началото на 20 век града има мултиетнически вид - в него живеят гърци, турци, българи. Нашата основна цел обаче бе храма на Св. Никифор, за който споменах по-горе.

За град с толкова малко хора няма такъв храм честно. Направо паднах. Хората къде са, ние в България къде сме. Епископа, който е председателствал митрополитската катедра там се е казвал Никифор и е бил на този пост от 1988 до 2009, когато почива и гроба му се намира южно от входа на храма. До гроба му има и статуя на Михаил Палеолог. Хората яко си уважават историята.

Влязохме вътре и веднага се сблъскахме с различното от България - няма свещопродавачи /ки/. Има дървени поставки за свещи и който иска си оставя пари и който иска си взима каквито и колкото иска свещи.

Предстоятеля на храма - отец Андрей, се поинересува какви сме, що сме, разбира се с голяма духовна радост. След като разбра че съм теолог, ме покани в канцеларията си, предложи кафе, студена вода и изобщо показа голямо уважение с поведението си. Та той обясни (всъщност той е поляк, учил е в Беларус, и е дошъл в Гърция, и свободно си говорихме на руски) че митрополит Никифор малко преди смъртта си е инициирал строежа на храма. За 2 години са били събрани пари и храма е бил построен и за 1 година са били направени стенописите му (ние 3 години се караме, кой да е църковен настоятел и кой клисар). След освещаването на храма митрополит Никифор почива. Явно е свършил мисията на живота си (и то каква) и Господ си го е прибрал. Много се учудих че този храм в Димотика е много по-голям от храма в Орестиада, който е 2 пъти по-голям, но отец Андрей ми обясни, че Димотика от древността е митрополитски център и Орестиада (който е най-новия град в Гърция, признат като такъв) е в неговата духовна юрисдикция. Луда работа.

Храма е по-голям от Света Неделя в София (първата снимка е купола му) и като го питах дали не невъзможно да се напълни, той се усмихна и каза че в неделя (там не се служи като тук през ден или всеки ден) храма е пълен и за гърците "черкуването" е нещо пропито със дълбок духовен смисъл. То си им личи де. Пощраках още няколко кадъра на храма, поисках благословия от отец Андрей и тръгнахме към Следващата спирка в маршрута ни - девическия манастир "Света Богородица".

В манастира има около 45 монахини, интересно бе обаче, че видях само една, която ни посрещна. Явно яко ред има по тия манастири и послушници, монаси, монахини са обвързани със сериозни задължения. В манастира има църква посветена на Свети Нектарий Егински, автор на много църковни песнопения. Всичко блести от чистота, няма капка претрупаност или нещо ненужно.

В храма има малко икони - само на иконостаса и в западния край на северната и южната стена на храма. Няма като тук - тая баба донесла икона, оная баба сложила в рамка икона от вестника - там всичко е много, много напред. Манастира като условия не отстъпва на някой 4 звезден хотел по морето. Как няма да има по 40 50 монахини? Тук манастирите са половината под земята, другата половина са пред срутване. Както и да е. Просто ми става тъпо като гледам хората как си гледат духовната и национална идентичност, а ние сме мишоци и не правим нищо.

Продължихме по пътя в посока Александропулис. Отново магистрали с размер на летище. Тук вече започна да се забелязва и средиземноморския ландшафт - голи хълмчета с маслинови дървета. Въздуха стана влажен и не след дълго Бяло море беше пред очите ни.

Преди да влезем в самия Александрополис, отидохме да видим един манастир, на който така и не разбрах името. Много интересно ми стана като видях, че в манастира има детски лагер, явно подпомаган от светата обител. Изобщо Църквата не спи а действа с пълни сили. Тук обаче късмета не беше с нас. Оказа се че в сряда и петък (постните дни) този манастир е затворен за поклонници. Нащраках няколко кадъра на новостроящата се църква и потеглихме към града.

В Александрополис спряхме на пристанището и се разходих из града. Снимах някой интересни неща, като например табло с некролози. Аз си мислих че тая простотия я има само в България, но явно и гърците имат такава традиция, макар и не толкова разпространена.

Денят бе ужасно горещ, но около една от най-големите забележителности, даже май най-голямата, а именно фара на Александрополис имаше фонтани и беше приятно прохладно.

Слязох и до плажа, където имаше един страхотен малък параклис, който детайлно заснех. Всичко отворено, няма катинари, няма затворени врати, няма продавачи на свещи... Колко сме далече..

След разходката отидохме до плажа. Не ми хареса особено ако трябва да съм честен, но имайки в предвид, че последните години ходя на Иракли, няма как да ми се стори чак толкова хубав.

Бяло море, Гърция, църкви, манастири, параклиси, духовност. Много съм доволен от това пътуване. Скоро живот и здраве мисля пак да отида. Просто манталитета на тия хора и отношението им към православието ме смая. Дано да си помогнем сами и да си оправим нещата в нашата си Църква, че като гледам разликата ни е светлинни години.

4.07.10 г.

Всеки край е едно ново начало

Когато спиш красива до мен, знам че красотата ти е в плен на моите сетива. Усещам аромата ти, дотолкова близък и вълшебен. Знам, че това е един от последните пъти в който си до мен. Усещам го. Не си първата, нито си последната, но си част от сърцето ми, а то допуска толкова малко неща до себе си...

Ти спиш. С кой ли се скиташ в съня си? Дали и аз съм там? Дали когато утрото облее със слънчеви лъчи лицето ти, ще си пак толкова красива.. Или още?

Тръгвам. Скитник по пътя на любовта. Търсещ. Преравям спомените си, и те всички са свързани с теб. Сякаш от светла стая влизаш в тъмна и секундите в които се настройваш към тъмнината са цяла вечност.

Какво е любовта? Дали сън, дали стимул, дали апатия, дали склонност към оскотяване? Във всеки един момент, човек попада в ситуации, от които не може да намери изход. Дали това е правилната стъпка, дали това е правилния ход? Дали попада в черна дупка, или полита в необозрим и безкраен хоризонт?

Сещам се за текста на една песен, която писах преди години, без повод, че в момента е прекрасна за да опише настроенията ми..

--------------

Дали ще те срещна пак някога

Спри, не, не си отивай, остани при мене само още миг
Не убивай този момент, не разваляй тази магия
Помисли и реши да се върнеш
по пътя стръмен да крача заедно с теб

Колко нощи аз не спах, търсих те в тъмнината
Колко стъпки извървях, за да те видя под дъгата
Колко дни и часове сърцето мое пак те търси
За тебе пита, теб зове: Дали ще те срещна пак някога?

Спри, не, не си отивай. Подари ми тази последна глътка любов
Не превръщай мечтите в кал, и надеждите - в пепел
Помисли и реши да се върнеш
по пътя стръмен да крача заедно с теб

Колко нощи аз не спя , търся те в тъмнината
Колко стъпки ще вървя, за да те видя под дъгата
Колко дни и часове сърцето мое пак те търси
За тебе пита, теб зове: Дали ще те срещна някога?

Дали ще те срещна? Дали ще си ти?

В последната година се хващах, че не мога да пиша музика.. Това не ме тревожеше, защото бях намерил музата за която пях толкова години без да я виждам и да я опознавам като човек - просто я усещах. Извяднъж ми се яви, навлезе в живота ми и сякаш го преобърна. Така както истиснакат любов преобръща вселени. И сега, когато всичко свършва музиката струи в главата ми и нарочно не хващам китарата за да уловя момента в който ще усетя в пълнота емоцията и ще я преобразя в музика. А някой хубав ден, когато свирим с моите най-близки хора - Иван и Гошо - тази музика ще стане песен, която хората ще си пеят и ще съпоставят с емоциите си.

Сякаш Господ беше против нашата връзка. Нямаше ден в който проблемите да не ни заливаха и да се обезверяваме. В крайна сметка не удържахме и като стъбла на тънки дръвчета се прекършихме... А преминахме през толкова бури заедно. Нека бъде волята Му. Той съди мъдро и знам, че е видял нашата отдаденост. Сигурен съм, че ще ти отреди по-добър живот с човек, който ще умее да те прави щастлива.

Когато си лягам вечер, ще ми е самотно, но ще знам, че те има. Ще знам, че винаги може да ти се обадя,колкото и да е късно и да ти кажа "Липсваш ми".

Сега ми е по-спокойно след като написах всичко това. Дори няма да го преглеждам. Написах го на един дъх и не мисля че мога да добавя нещо...

Лека нощ любов моя...

3.07.10 г.

Йотърите (Yotters) - Това забравено движение, и неговата история в Асеновград

В периода около 1993-та година в София се зароди едно движение, което премина като буря през тогавашния ъндърграунд живот в България. Движението на Йотърите. През тези години 93-96 цяла София бе надраскана със спрейове - Yotters или другото основно лого - буквата Y в O - YO. Тогава имаше една много силна вълна бг рап групи - София представяше Dead Side, Другите, НИШТО, Avi MC, Династия Бигаз, Обект, P&P и много други. Североизтока отговаряше с Амнистия (ядрото на днешните DRS), Пържени Мъслини и варненските класици - Гумени Глави, Квартални Братя, Черни Сърца и още доста банди.

Гуруто в София беше Васко Теслата, в чието студио "Субдибула" записаха всички Софиянци. Емблемите на столичната сцена пък бяха Куната, Шеки (Другите), Поета, Сомалия (НИШТО), Брадата, Тим (Dead Side), докато изтока отговаряше с Шамара и Вальо Кита. В онези години, въпреки че и двете сцени бяха бг рап, те по своята същност бяха доста различни. Варненци бяха по-gangstа, някак си, личеше им малко гангстерския стил - коли, автоджамбазлък, куки, наркотици, шанаджийски истории. Докато софиянци пееха за по-мрачните детайли от живота - смърт, насилие, омраза, но по-мащабно и глобално проектиран в музиката и текстовете им.

Първата ми среща с Йотъри беше през 93 та на морето, когато в една кръчма съвсем случайно чух една банда, кояйто свиреше страхотни кавъри - Infectious Grooves, Biohazard, House of Pain, Rage Against The Machine... Направо се сковах, защото от година това ми бе станало любима музика, след като зарязах дет и траш метъла малко на лавиците с касети :) И там в тая кръчма имаше една компания от София - бяха около 7, 8 човека - пичове и мацки. Направи ми впечатление, как са облечени. Всички пичове бяха с голи глави, някой от тях имаха халки на носовете, тениски на House Of Pain, или Cypress Hill, над тях карирани ризи, и адски смъкнати дънки. (Другата класика беше закопчана до горе карирана риза-зимата термо риза, и отзад яка качулка). Запознахме се с тях защото аз преди морето си бях взел много яка тениска на Dog Eat Dog - All Boro kings, и така от дума на дума стана ясно, че те се идентифицират с този нов стил. Много беше яко, защото джъткахме с тях страшно много време на морето и имаше още по-куриозен момент. В една от вечерите, в същата кръчма свирих Killing in the Name на RATM с един пич, който запомних че се казваше Добри. В последствие се оказа че Добри сега е китариста на Last Hope и винаги с усмивки си спомняме за това яко изживяване, където се засечем по фестове или концерти.

След като се прибрахме в Асеновград беше мегахипноза манията по това да си Йотър. Квартал Запад беше мястото, където то вирееше най-сериозно. И досега Цветните и блоковете на Запада са пълни с графити YO и Yotters. Имаше много сериозна група йотъри тогава - Шеки, Хондата, Вильо, Кузмов, Цецо Мазния, Теофил. В последствие от към Баделема към тях се присъедини още една силна група - Иво Дългия, Митака, Заьо, Румънеца, Кауна (найс а?). Слушаше се само House of Pain, Cypress Hill, Beastie Boys, Бг рап. Купоните се правиха много често в една кръчма на Запада, или горе на Баделема, на площадката до Палеонтологичния музей, където и карахме скейт. Разбира се апогея на всичко бяха организираните "Метъл" партита в дискотека "Дорита" на плажа, за която ще пиша друг път. Там "Метъл"-а беше в сряда, петък и събота и всеки, който е над 27-28 години от града знае и помни за какво става дума.

И така в този период 93-96 (и малко от 97-ма) това течение започна да замира, като остави много дълбока следа в живота на българския, и по-конкретно на софийския ъндърграунд живот. Култово място за софийските йотъри беше "Ялта" (малката). Факт е, че, концертите "Чудовищата на българския рап" събираха умопомрачителните хиляди хора по залите и беше тотална еуфория, когато предстоеше събитие от този ранг. Песента "Кучка" на Другите (feat Suffer H) беше истинска психоза сред феновете на само на този стил, и когато се пускаше по дискотеките да не си по дансинга..

Както дойде, така и си отиде. За него ще остане само сторфите в текстовете на Dead Side:

"Дойде му реда на поколението ново,
Йотъри наречено от уличното слово,
С дрехи развлечени, с бръснати глави,
Хулигани наречени от червените деди.."

В годините след 97-ма Северозапада взе доминация в Ъндърграунда - DRS поведоха част от феновете в музикален свят, пълен с коз, расти и тарамбуки. Шамара повече друга част към RnB магазините за дрехи, а софиянци просто изчезнаха, за да се появят пак след години със подобна идея в лицето на Димна Завеса, Слим, Квартални Братя, но просто вече магията бе изчезнала..