23.07.10 г.

Поклонническо пътуване в Гърция - 23.07.2010

Никога не бях ходил в Гърция, въпреки че ей го къде е. Миналата година ходих хиляда пъти до Варна а до Гърция, дето е много по-близо не бях ходил. Срамота.

Пътуването бе предвидено като поклонническа обиколко на църкви и няколко манастира в източната част на Гърция, близо до границата с Турция. Тръгнахме в 5 часа сутринта и безпроблемно около 8 бяхме на границата. Там имаше проверка само от наша страна, която се проточи около половин час, след което минахме направо и през гръцка страна.

Първите ми впечатления от Гърция бяха много хубавите пътища, изключително поддържаните и чисти селца с къщи, които нямат дворове и къщите започват буквално от тротоарите и многото щъркелови гнезда, които бяха навсякъде по пътищата. Нищо общо с нашата цигания.

Първия голям град през който минахме беше Орестиада. Китно градче с население около 20 000 души. Минахме транзит през него и продължихме към Димотика - първия град в който щяхме да спрем за да се поклоним в храма на Свети Никифор.

Димотика е град с население около 8 000 души, но явно притежаващ изключително богата история. Тук са родени двама византийски императори, (Йоан Дука Ватаци и Михаил V Палеолог), както и султан Баязид. В началото на 20 век града има мултиетнически вид - в него живеят гърци, турци, българи. Нашата основна цел обаче бе храма на Св. Никифор, за който споменах по-горе.

За град с толкова малко хора няма такъв храм честно. Направо паднах. Хората къде са, ние в България къде сме. Епископа, който е председателствал митрополитската катедра там се е казвал Никифор и е бил на този пост от 1988 до 2009, когато почива и гроба му се намира южно от входа на храма. До гроба му има и статуя на Михаил Палеолог. Хората яко си уважават историята.

Влязохме вътре и веднага се сблъскахме с различното от България - няма свещопродавачи /ки/. Има дървени поставки за свещи и който иска си оставя пари и който иска си взима каквито и колкото иска свещи.

Предстоятеля на храма - отец Андрей, се поинересува какви сме, що сме, разбира се с голяма духовна радост. След като разбра че съм теолог, ме покани в канцеларията си, предложи кафе, студена вода и изобщо показа голямо уважение с поведението си. Та той обясни (всъщност той е поляк, учил е в Беларус, и е дошъл в Гърция, и свободно си говорихме на руски) че митрополит Никифор малко преди смъртта си е инициирал строежа на храма. За 2 години са били събрани пари и храма е бил построен и за 1 година са били направени стенописите му (ние 3 години се караме, кой да е църковен настоятел и кой клисар). След освещаването на храма митрополит Никифор почива. Явно е свършил мисията на живота си (и то каква) и Господ си го е прибрал. Много се учудих че този храм в Димотика е много по-голям от храма в Орестиада, който е 2 пъти по-голям, но отец Андрей ми обясни, че Димотика от древността е митрополитски център и Орестиада (който е най-новия град в Гърция, признат като такъв) е в неговата духовна юрисдикция. Луда работа.

Храма е по-голям от Света Неделя в София (първата снимка е купола му) и като го питах дали не невъзможно да се напълни, той се усмихна и каза че в неделя (там не се служи като тук през ден или всеки ден) храма е пълен и за гърците "черкуването" е нещо пропито със дълбок духовен смисъл. То си им личи де. Пощраках още няколко кадъра на храма, поисках благословия от отец Андрей и тръгнахме към Следващата спирка в маршрута ни - девическия манастир "Света Богородица".

В манастира има около 45 монахини, интересно бе обаче, че видях само една, която ни посрещна. Явно яко ред има по тия манастири и послушници, монаси, монахини са обвързани със сериозни задължения. В манастира има църква посветена на Свети Нектарий Егински, автор на много църковни песнопения. Всичко блести от чистота, няма капка претрупаност или нещо ненужно.

В храма има малко икони - само на иконостаса и в западния край на северната и южната стена на храма. Няма като тук - тая баба донесла икона, оная баба сложила в рамка икона от вестника - там всичко е много, много напред. Манастира като условия не отстъпва на някой 4 звезден хотел по морето. Как няма да има по 40 50 монахини? Тук манастирите са половината под земята, другата половина са пред срутване. Както и да е. Просто ми става тъпо като гледам хората как си гледат духовната и национална идентичност, а ние сме мишоци и не правим нищо.

Продължихме по пътя в посока Александропулис. Отново магистрали с размер на летище. Тук вече започна да се забелязва и средиземноморския ландшафт - голи хълмчета с маслинови дървета. Въздуха стана влажен и не след дълго Бяло море беше пред очите ни.

Преди да влезем в самия Александрополис, отидохме да видим един манастир, на който така и не разбрах името. Много интересно ми стана като видях, че в манастира има детски лагер, явно подпомаган от светата обител. Изобщо Църквата не спи а действа с пълни сили. Тук обаче късмета не беше с нас. Оказа се че в сряда и петък (постните дни) този манастир е затворен за поклонници. Нащраках няколко кадъра на новостроящата се църква и потеглихме към града.

В Александрополис спряхме на пристанището и се разходих из града. Снимах някой интересни неща, като например табло с некролози. Аз си мислих че тая простотия я има само в България, но явно и гърците имат такава традиция, макар и не толкова разпространена.

Денят бе ужасно горещ, но около една от най-големите забележителности, даже май най-голямата, а именно фара на Александрополис имаше фонтани и беше приятно прохладно.

Слязох и до плажа, където имаше един страхотен малък параклис, който детайлно заснех. Всичко отворено, няма катинари, няма затворени врати, няма продавачи на свещи... Колко сме далече..

След разходката отидохме до плажа. Не ми хареса особено ако трябва да съм честен, но имайки в предвид, че последните години ходя на Иракли, няма как да ми се стори чак толкова хубав.

Бяло море, Гърция, църкви, манастири, параклиси, духовност. Много съм доволен от това пътуване. Скоро живот и здраве мисля пак да отида. Просто манталитета на тия хора и отношението им към православието ме смая. Дано да си помогнем сами и да си оправим нещата в нашата си Църква, че като гледам разликата ни е светлинни години.

4.07.10 г.

Всеки край е едно ново начало

Когато спиш красива до мен, знам че красотата ти е в плен на моите сетива. Усещам аромата ти, дотолкова близък и вълшебен. Знам, че това е един от последните пъти в който си до мен. Усещам го. Не си първата, нито си последната, но си част от сърцето ми, а то допуска толкова малко неща до себе си...

Ти спиш. С кой ли се скиташ в съня си? Дали и аз съм там? Дали когато утрото облее със слънчеви лъчи лицето ти, ще си пак толкова красива.. Или още?

Тръгвам. Скитник по пътя на любовта. Търсещ. Преравям спомените си, и те всички са свързани с теб. Сякаш от светла стая влизаш в тъмна и секундите в които се настройваш към тъмнината са цяла вечност.

Какво е любовта? Дали сън, дали стимул, дали апатия, дали склонност към оскотяване? Във всеки един момент, човек попада в ситуации, от които не може да намери изход. Дали това е правилната стъпка, дали това е правилния ход? Дали попада в черна дупка, или полита в необозрим и безкраен хоризонт?

Сещам се за текста на една песен, която писах преди години, без повод, че в момента е прекрасна за да опише настроенията ми..

--------------

Дали ще те срещна пак някога

Спри, не, не си отивай, остани при мене само още миг
Не убивай този момент, не разваляй тази магия
Помисли и реши да се върнеш
по пътя стръмен да крача заедно с теб

Колко нощи аз не спах, търсих те в тъмнината
Колко стъпки извървях, за да те видя под дъгата
Колко дни и часове сърцето мое пак те търси
За тебе пита, теб зове: Дали ще те срещна пак някога?

Спри, не, не си отивай. Подари ми тази последна глътка любов
Не превръщай мечтите в кал, и надеждите - в пепел
Помисли и реши да се върнеш
по пътя стръмен да крача заедно с теб

Колко нощи аз не спя , търся те в тъмнината
Колко стъпки ще вървя, за да те видя под дъгата
Колко дни и часове сърцето мое пак те търси
За тебе пита, теб зове: Дали ще те срещна някога?

Дали ще те срещна? Дали ще си ти?

В последната година се хващах, че не мога да пиша музика.. Това не ме тревожеше, защото бях намерил музата за която пях толкова години без да я виждам и да я опознавам като човек - просто я усещах. Извяднъж ми се яви, навлезе в живота ми и сякаш го преобърна. Така както истиснакат любов преобръща вселени. И сега, когато всичко свършва музиката струи в главата ми и нарочно не хващам китарата за да уловя момента в който ще усетя в пълнота емоцията и ще я преобразя в музика. А някой хубав ден, когато свирим с моите най-близки хора - Иван и Гошо - тази музика ще стане песен, която хората ще си пеят и ще съпоставят с емоциите си.

Сякаш Господ беше против нашата връзка. Нямаше ден в който проблемите да не ни заливаха и да се обезверяваме. В крайна сметка не удържахме и като стъбла на тънки дръвчета се прекършихме... А преминахме през толкова бури заедно. Нека бъде волята Му. Той съди мъдро и знам, че е видял нашата отдаденост. Сигурен съм, че ще ти отреди по-добър живот с човек, който ще умее да те прави щастлива.

Когато си лягам вечер, ще ми е самотно, но ще знам, че те има. Ще знам, че винаги може да ти се обадя,колкото и да е късно и да ти кажа "Липсваш ми".

Сега ми е по-спокойно след като написах всичко това. Дори няма да го преглеждам. Написах го на един дъх и не мисля че мога да добавя нещо...

Лека нощ любов моя...

3.07.10 г.

Йотърите (Yotters) - Това забравено движение, и неговата история в Асеновград

В периода около 1993-та година в София се зароди едно движение, което премина като буря през тогавашния ъндърграунд живот в България. Движението на Йотърите. През тези години 93-96 цяла София бе надраскана със спрейове - Yotters или другото основно лого - буквата Y в O - YO. Тогава имаше една много силна вълна бг рап групи - София представяше Dead Side, Другите, НИШТО, Avi MC, Династия Бигаз, Обект, P&P и много други. Североизтока отговаряше с Амнистия (ядрото на днешните DRS), Пържени Мъслини и варненските класици - Гумени Глави, Квартални Братя, Черни Сърца и още доста банди.

Гуруто в София беше Васко Теслата, в чието студио "Субдибула" записаха всички Софиянци. Емблемите на столичната сцена пък бяха Куната, Шеки (Другите), Поета, Сомалия (НИШТО), Брадата, Тим (Dead Side), докато изтока отговаряше с Шамара и Вальо Кита. В онези години, въпреки че и двете сцени бяха бг рап, те по своята същност бяха доста различни. Варненци бяха по-gangstа, някак си, личеше им малко гангстерския стил - коли, автоджамбазлък, куки, наркотици, шанаджийски истории. Докато софиянци пееха за по-мрачните детайли от живота - смърт, насилие, омраза, но по-мащабно и глобално проектиран в музиката и текстовете им.

Първата ми среща с Йотъри беше през 93 та на морето, когато в една кръчма съвсем случайно чух една банда, кояйто свиреше страхотни кавъри - Infectious Grooves, Biohazard, House of Pain, Rage Against The Machine... Направо се сковах, защото от година това ми бе станало любима музика, след като зарязах дет и траш метъла малко на лавиците с касети :) И там в тая кръчма имаше една компания от София - бяха около 7, 8 човека - пичове и мацки. Направи ми впечатление, как са облечени. Всички пичове бяха с голи глави, някой от тях имаха халки на носовете, тениски на House Of Pain, или Cypress Hill, над тях карирани ризи, и адски смъкнати дънки. (Другата класика беше закопчана до горе карирана риза-зимата термо риза, и отзад яка качулка). Запознахме се с тях защото аз преди морето си бях взел много яка тениска на Dog Eat Dog - All Boro kings, и така от дума на дума стана ясно, че те се идентифицират с този нов стил. Много беше яко, защото джъткахме с тях страшно много време на морето и имаше още по-куриозен момент. В една от вечерите, в същата кръчма свирих Killing in the Name на RATM с един пич, който запомних че се казваше Добри. В последствие се оказа че Добри сега е китариста на Last Hope и винаги с усмивки си спомняме за това яко изживяване, където се засечем по фестове или концерти.

След като се прибрахме в Асеновград беше мегахипноза манията по това да си Йотър. Квартал Запад беше мястото, където то вирееше най-сериозно. И досега Цветните и блоковете на Запада са пълни с графити YO и Yotters. Имаше много сериозна група йотъри тогава - Шеки, Хондата, Вильо, Кузмов, Цецо Мазния, Теофил. В последствие от към Баделема към тях се присъедини още една силна група - Иво Дългия, Митака, Заьо, Румънеца, Кауна (найс а?). Слушаше се само House of Pain, Cypress Hill, Beastie Boys, Бг рап. Купоните се правиха много често в една кръчма на Запада, или горе на Баделема, на площадката до Палеонтологичния музей, където и карахме скейт. Разбира се апогея на всичко бяха организираните "Метъл" партита в дискотека "Дорита" на плажа, за която ще пиша друг път. Там "Метъл"-а беше в сряда, петък и събота и всеки, който е над 27-28 години от града знае и помни за какво става дума.

И така в този период 93-96 (и малко от 97-ма) това течение започна да замира, като остави много дълбока следа в живота на българския, и по-конкретно на софийския ъндърграунд живот. Култово място за софийските йотъри беше "Ялта" (малката). Факт е, че, концертите "Чудовищата на българския рап" събираха умопомрачителните хиляди хора по залите и беше тотална еуфория, когато предстоеше събитие от този ранг. Песента "Кучка" на Другите (feat Suffer H) беше истинска психоза сред феновете на само на този стил, и когато се пускаше по дискотеките да не си по дансинга..

Както дойде, така и си отиде. За него ще остане само сторфите в текстовете на Dead Side:

"Дойде му реда на поколението ново,
Йотъри наречено от уличното слово,
С дрехи развлечени, с бръснати глави,
Хулигани наречени от червените деди.."

В годините след 97-ма Северозапада взе доминация в Ъндърграунда - DRS поведоха част от феновете в музикален свят, пълен с коз, расти и тарамбуки. Шамара повече друга част към RnB магазините за дрехи, а софиянци просто изчезнаха, за да се появят пак след години със подобна идея в лицето на Димна Завеса, Слим, Квартални Братя, но просто вече магията бе изчезнала..