30.12.10 г.

Братята Бакуриани и Бачковският манастир

За ролята на Грузия в живота на Бачковския манастир може да се напише много, тъй като са доста творбите оставени от грузински майстори, художници и пр. Грузия се намира между Черно и Каспийско море. Този път, между Европа и Азия, винаги е била невралгична зона, многократно ставала арена на кървави сблъсъци и борби за надмощие. Грузия, подобно на България, няма постоянни владетели и често пъти попада под ударите на завоевателите.

През X в., когато е създадена самата държава Грузия, нейните земи са управлявани от малки княжества, начело на които са местни благороднически родове.

Наследници на един такъв род са и двамата братя Григорий и Абасий (Абазий) Бакуриани. Те започнали служба във византийската войска и постепенно достигнали висока служба. Григорий дори бил личен приятел на император Алексий I Комнин (1081-1118), получил титлата "велик доместик" - командващ сухопътните сили на Византийската империя на Запад.

Резиденцията на Григорий Бакуриани била в град Пловдив, а в близост до днешния Асеновград той построил Бачковския манастир, за "упокоение на душата му". Владенията му били изключително обширни и земите му достигали чак до град Солун.

През 1084 г. Григорий загинал в битка с павликяните начело с Травъл край Пловдив, като предводител на визатийската войска. Според изворите загинал в хода на боя, като коня му се блъснал в един дъб и от удара загинал. Ана Комнина обвинява за разгрома на войската помощника на Григорий - Врана, който също загинал в боя.

Бакуриани написал типик (устав) за устройството на манастирския живот на три езика - гръцки, грузински и арменски. В него се указвало бройката на монасите да бъде 50 души. В манастира се забранявало гърци да бъдат подстригвани за монаси, с изключение на един, който да води дипломацията на манастира, защото все пак той е бил под ведомството на Константинополската патриаршия. В началото манастирът се оформя като център на грузинското монашество. Било създадено духовно училище за бъдещи духовници от грузински произход. В момента оригиналния текст на манастирския устав се пази в една библиотека на гръцкия остров Хиос, а преписи са запазени само на гръцки и грузински език.

Интересно е мнението, че през 1344 година, когато българския цар Иван Александър установява своята власт над Родопите заменя грузинските монаси с български.

Има много спорове, особено от страна на арменски учени, за това какви по народност всъщност са братя Бакуриани. Но сам в началото на устава Григорий казва "Аз, Григорий Бакуриани, дойдох от страната Иберия, отнасяща се към източните провинции на Визатийската империя". Но против хипотезата за арменския произход на Бакуриани говори и факта, че арменците са били монофизити, а Грузия, Византия и България - трите държави, активно ангажирани със съществуването на манастира от самото му създаване, са строго православни.

Други смятат, че братята Бакуриани не са били етнически грузинци, а грузински арменци, т.е. за света те са били грузинци, а за арменците - арменци, както се изразява една арменка, изследваща техният произход. Според нея братята били от халкедонските арменци: говорили са арменски, но са изповядвали православната вяра, тъй че не техният етнически произход, а тяхната вероизповед е била определяща. Затова всички смятали Бакуриани за грузинец, а арменците коригирали името на Григорий на Григол.



Бачковският манастир се превръща в един от най-големите културно-просветни и духовни центрове на Грузия зад граница, заедно с Гърция, Сирия и Израел. Към края на XI век тук се създава философска школа, известна като Петрицонска. Тук твори и нейният най-виден представител, философът-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130). Един от най-известните трудове на Йоан Петрици е "Разглеждане на платоновската философия и Прокла Диадоха". Този труд е бил писан именно в манастира, след което Петрици заминава за Грузия, в Гелатския манастир.

Интересно свидетелство за времето, в което Петрици е бил в манастира, както и свидетелство за името на светата обител се дава от Мина Иванов, в неговата книга "Златарските произведения от XVI-XIX век" в музея на Бачковския манастир, където се казва, че "През 1083 година Петрици се намирал в България, в Петриционския грузински манастир (сега Бачковски манастир), основан от съотечественика на Петрици, Григорий Бакуриани, "главен доместик - командващ византийските войски в Европа".

Единствената запазена сграда от построяването на манастира досега е църквата-костница, която оцелява след разрушението на манастира през XVI век. Нейният архитектурен облик отразява "биографията" на манастира. Забелязва се преобладаващо сирийски и армено-грузински архитектурни особености, както и влияние на средновековна архитектура в Кавказ. Тези характерни белези на външната стенна украса могат да се забележат в редица строежи в Грузия и Армения от XI-XI век.

В притвора на горният етаж на Костницата е единственият запазен портрет на цар Иван Александър, както и ктиторски портрети на братята Григорий и Абазий. През 1084 година костницата е била изографисана също от грузинец - зографа Йоан Иверопулец (Иверопулис).

Видният руски византолог Андрей Николаевич Грабар дава описание на стенописите в Бачковския манастир, като ги датира от XI-XII век. Византийско-грузинският стил на изографисване Грабар обяснява с историята на манастира, свързана с грузинците Бакуриани - основатели на манастира. На архитектурата на манастира ученият посвещава отделна публикация наречена “Болгарские церквьи-гробницы" (1921 г.).

Литература:

* Пламен Павлов - Бунтари и авантюристи в средновековна България, Варна, LiterNet, 2005
* Петрици Иоане - Рассмотрение патоновской философии и Прокла Диадоха, Москва, 1984
* Мина Иванов - Златарските произведения от XVI-XIX век в музея на Бачковския манастир, София БАН 1967, с.131
* Андрей Николаевич Грабарь - Роспись церквы-гробницы Бачковского монастыря, София 1923-1924
* Beatrice Tolidjian - Inspirations from the Caucasus: An Examination of the External Wall Decoration of Some Gregorios Pakourianos Monastic Foundations Around Plovdiv, Bulgaria

28.12.10 г.

Метохът - грях към предците ни !!

В най югозападната част на града ни се намира нещо, което е било дълги години една от гордостите на града ни - Метохът на Бачковския манастир. Той е бил един от трите метоха в града ни, заедно с метосите на Хилендарския манастир и малкия метох на Мулдавския манастир. За съжаление обаче, хората и институциите от които зависеше запазването му показаха характерното в града ни безхаберие - този път обаче в титаничен мащаб.

Както всички знаят Метошкия комплекс е владение на Бачковския манастир. Самия манастир е един от трите ставропигийни (т.е. независими от епархийската власт, а подчинени пряко на Св. Синод) манастири в България, заедно с Троянския и Рилския. Според статистиката в национален мащаб Бачковския манастир е втори по големина след Рилския манастир, но е най-посещавания с около 800 000 поклонници годишно. Тази статистика автоматично води до извода, че Църквата като една институция, която в момента не страда от гонения, има "благословията" на политиците за да се развива и да мисионерства свободно, е една по презумция добре организирана и благоденстваща духовна институция в България (подчертавам че говоря в национален, по скоро локален мащаб).

След като манастира бидейки богат не прави нищо за собствеността си, логично православните християни, които са запознати с този абсурд си задават въпроса "кой е виновен" ?? Аз имам своите отговори, които без да искам да твърдя че съм прав или моето мнение е меродавно искам да споделя.

1. Чисто духовен аспект.

Самата идея на Метоха е изказана в устава, който Григорий Бакуриани през 11 век, като основател на манастира е написал, за бъдещото му благоденствие и уреждане.
В изследването си за Устава на манастира Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов от Шуменския университет пише:

"В глава XXIX четем постановление за трите страноприемници. тази, която е построена под с. Станимака, нарежда да се раздава всеки ден на пътниците и бедните жито и вино от приходите от самото село, а също така суха или сготвена храна, като нарежда една от господарските воденици да мели дарителско мливо. Един парик от селото да бъде освободен от всякаква друга тегоба и служба, за да изпълнява всякаква необходима работа в страноприемницата и да извършва снабдяването на бедните. Всички тия неща той да върши със страх от Бога и да разпределя безпристрастно, за което да получава заплата като монах от трети разред. По този начин Бакуриани иска да предотврати изкушението на селянина да присвоява от припасите, заделени за бедните. Странноприемницата да има легла и пещ с огнище, които да стоплят подслоняващия се в нея. Разболелият се пътник да стои три дни и чак тогава да се изпрати, но ако още не е излекуван напълно, да си почива до пълното му оздравяване. На това място авторът на типика нарежда и построяването на кула, за която споменахме по-горе. В тази кула да се скрият пътниците, ако дойде някой насилник.

Странноприемницата Мармарион, другата до морето и тази, която е до манастира, Бакуриани учредява за душевно спасение на брат си, за да се бъдат в услуга на пътниците и бедните избрани монаси, които да получават заплата. Заклева игумените на манастира да се грижат странноприемниците да не понасят лишения от определените им припаси. Ако доходът на манастира бъде по-голям, уредбата на страноприемницата да се разширява. Този, който поиска да лиши или ограби това убежище за странници, нека му се смята за голям грях и да стане съпричастник на самите авторови прегрешения. За успеха на това социално дело да се грижат селата до страноприемниците и да ги снабдяват всеки ден с жито, вино и зеленчуци и да излъчат по един парик, който да работи там."

Социалния момент тук е повече от очевиден. Акцента е върху работата на страноприемниците (една от тях - Метоха) като място, в което винаги човек да може да се подслони, да се помоли, да участва в богослужение в параклиса, намиращ се тук (в последствие разширен като храм). В този случай човек се чувства в една прекрасен духовен комфорт. Когато духовенството показва че не е каста или някаква клика, а хора отдадени на служение към хората, чрез, което да стигнат до Бог.

Тези посочки от устава говорят за монаси, които да бъдат в метоха и да вършат работата, която има там. В Бачковския манастир има една страховита тенденция монашеството да изчезва. За последните 10 години има 2 пострижения, и числото на монасите едва ли е повече оит 6-7 души, което за манастир с тези възможности е страскащо. При това число монаси, едва ли ще може да се обърне внимание на място като метоха, защото толкова монаси едва успяват да обгрижват духовно манастира, а камо ли някаква си страноприемница - Метох, която да храни сульо и пульо. Ако настоящата управа на манастира не разбира, че манастира не е техен, а те са само духовници с отговорност да го пазят и разиват, такъв какъвто е бил през годините, може би прекрасно настолно четиво за тях би бил устава на Бакуриани. Едва ли обаче на духовниците им е до това. По-важно е че за празниците имаше един голям дядо Коледа пред входа на храма..... По първа точка не можем да чакме развитие, защото всичко друго освен духовността е останало в Бачковския манастир. Дано да се лъжа...


2. Финансов аспект

Както по-горе казах статуса на манастира в общия план на манастирската йерархия в България. За липса на средства е абсурдно да се говори. Тук може да отбележим липсата на финансова изгода при евентуално инвестиране на пари в реставрацията на сградата.


Много често съм говорил за неопитността на българското духовенство да бъде водач на народа точно в този исторически момент. Както много често се е случвало, заради политически импотентните ни управници, именно духовенството е било истинския водач на народа ни в трудните периоди от историята ни. В момента за съжаление се разбира все повече и повече че, въпреки че до голяма степен комунизма е запазил голяма част от църквите и манастирите в България е успял да осакати духовенството. То вече няма самочувствието и увереността, която трябва да се крепи на думите от Светото писание
”И на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да и надделеят” /Мат.16:18/, че те са водачи на вярващите през морето от изкушения и имат пред себе си Най-сигурния Водач - сам Господ Бог.

Духовенството се е превърнало в консуматор на материализма във вярата - в подаръците, свещите, курбаните на хората с които искат да изчистят съвестта си. Хайде да се сетим кога духовник е отговорил адекватно на въпрос от религиозно естество. Хулим "сектите", но ако искаш да идеш някъде сред християни да тълкуваш, и разсъждаваш върху думите на Спасителя то можеш да го направиш само в евангелските конфесии в града ни (не че ще го направя) но нашите пастири не са дейни. Отговора за мен е много прост. Те никога са нямали конкретен пример за духовник - пастир, мисионер, издател, публицист, човек. Годините на комунистическия богогонски мрак тепърва ще удрят върху и без това слабата ни вяра. Освен духовенстовото, ние като пасоми сме още по-неграмотни, но това е друга тема.

Преди 2 години студенти от Пловдив организираха безвъзмездно почистване на района около Метоха. После е нямало кой да събере почистения боклук и дървета. Значи идват хора от майната си, като НИКОЙ не ни е длъжен, а ние нехаем. В такъв случай никой не ни е виновен тогава че града ни замира. Има една много мъдра приказка - "Всеки народ си заслужава съдбата".

27.12.10 г.

Plastic Bo. - Концерт в Смолян - 27.12.2010

Смолян винаги е равно на едно голямо БУУУМ. Повода за концерта този път не беше много радостен, а именно че свирихме на бенефиса на едни наши приятели, с които многократно сме свирили, като три от пътите са били в Смолян - група S.NOB. Това беше четвъртия път, а не бяхме ходили там май от 4 години. Цикъла за там е 2 3 4 години, но май ще го зачестим. Тия хора заслужават определено.

Концерта беше в делничен ден, между цикъла Коледни и Новогодишни празници, но това не ни попречи с още 4 коли асеновградчани да дадем газ из завоите към сърцето на Родопите, а именно клуб "100 гайди в Смолян". Когато пристигнахме, Самуил (барабаниста на сноб) бяха оправили всичко, ние чекнахме набързо и отпрашихме до едно съседно заведение. Шокираха ни цените - 2 бири, фанта и 2 порции пържени картофи със сирене - 4.80 ай сиктир :)

По едно време както си седяхме и кво да видим - Насьо и Хондата във клуба. Не го бях виждал на г-н Дуков от 6 клас голямото междучасие. Аху иху, сноб трябваше да почват някъде към 8, а ние към 9 часа, затова допихме бирите и тръгнахме към клуба, който беше съвсем близо, а и дойде още една кола хора от Асеновград.

"Добър вечер септември е ноември". В клуба имаше над 150 човека, беше фул макс, няма къде да се разминеш. Лудница направо. И типичното в тези по-малки градове, където рядко има концерти всички са на гребена на вълната - кефят се истински. Сноб забиха яко, даже много яко, с хъс, енергия, много емоции. Радостното е, че занапред имат много идеи за реализиране на различни музикални проекти и със СНОБ няма да прекратят свиренето си.

Шок номер 2: Отивам до бара в клуба и казвам "Една ракия и една минерална вода" - давам 10 лв, а човека зад бара ми казва: "Защо ми даваш 10 нали имаш и 2 лв"... "ЪЪЪ, колко е сметката?", "Ракията е 1,20 водата 70". Хахаха :))

Дойде и нашия ред. Тези около 25 асеновградчани не спряха да пеяи, да скачат, но се губиха сред всичкия народ отпред. Понеже там няма сцена, ние направо се губихме сред хората и свирихме помежду тях. Пънкария, ама супер яка. На много малко места останаха такива яки хора. Видяхме се със всички - Андрьовци, ФБР-та, Карик марик и мадарик, изобще беше много много яко...

Публиката се сцепи направо. Много силен концерт направихме и хората останаха доволни, а пък и изпратихме стария проект СНОБ (дай Боже сега нов). След час и половина свирене (понеже по регламент на клуба свиренето беше макс до 22:30 заради тийнейджърите), се разделихме с публиката там, която не спря да ни кани отново и отново да свирим в Смолян, разделихме се по живо по здраво със всички и обратно.

Лек път, лек път - колко да е лек ? По едно време точно по средата на Пампорово - хрррррр и колата взе да спатъхва. Спряхме и какво да видим чудо? Спукана помпата. Добре че бяхме 5 коли народ, та Иван си остави колата на паркинга пред единия хотел, с идеята, да я вземем в следващите дни, накачорихме се по другите коли и с песни и танци надолу към Асеновград. Филм стана накрая, ама концерта бе мазало. Тоя Смолян направо ненормални концерти със супер яките фенове

Пак ще дойдем ей :)

24.12.10 г.

Консулатото - гордост и предразсъдъци

За мен като един редови асеновградчанин Консулатото винаги е било един паметник на културата със значителен принос в културно - историческото наследство. Но дотам. А кой е бил "сайбията" на сградата, кой я е реставрирал, как се е люшкала през годините из повратностите на съдбата.... не съм знаел, а и е нямало лесен начин да науча. Благодарение на интернет вече знам.

"Консулатото е красива къща, построена през 1740. Със своите около 250 кв. м.изрязани тавани с фигурална дърворезба (слънца), гроздове по врати и мусандри, изрязани фигурални орнаменти по входни врати и прозорци, живописно изписани холкели и алафранги. къщата е архитектурна уникалност за региона".

Прекрасно. Толкова хубави неща. Но за съжаление думи, думи, думи. Аз като млад човек, често посещавам ресторанта, който е направен със стил, такъв, какъвто го отличава от почти всички ресторанти и кафета в града. Двора носи полъх на старата Станимака с високите каменни зидове, алеите пълни с цветя, надвисналите над масите еркери на къщата...

Бях виждал стая от сградата преди около 20 години, когато помня кашони, чували, прахоляк. И този детски спомен гореше в моето съзнание толкова години. Преди 2 седмици обаче се качих горе...

Исках да мине малко време за да осъзная какво наистина съм видял и какво наистина имаме в лицето на тази сграда. Без да искам да вилизам и да създавам конфликти си мисля за мненията на някой хора в града ни (аз съм прям човек и казвам имена, факти, но в случая става дума за незнание и заблуда от тяхна страна, затова не искам да компрометирам или засягам никой за мнението му), че собственика на Консулато се възползвал от сградата, направил кръчма, нищо не е останало от възрожденския дух на сграда, и дори и по-абсурдни твърдения, че на табелата на хотела имало масонски символи... (изпитите ми по християнско изкуство и символика ме накараха да се усмихна на това твърдение).
Ако всеки се облагодетелствува по този начин, както се е "облагодетелствувал" собственика на Консулатото - е, пожелавам на всички от града ни да се облагодетелствуват и те. Сградата в момента е нещо изключително - мебели са поръчвани от цяла Европа, за да са в тон с архитектурата и интериора на всяка една стая. Всеки един детайл, всяка една изрисувана линийка е направена с вкус, финес и страст. Времето и средствата, които са вложени там имат стойност на цял един човешки живот. Живот, отдаден на тази кауза. Каузата на града ни, на всичко, което ни кара да се чувстваме на първо място Асеновградчани, а после всичко останало.

Пиша това, за да знаят хората, че в сърцето на стария ни град има сграда, която е запазила уникалния си външен вид, уникалния си интериор и то благодарение на човек, за който това запазване (в случая абсолютна и тотална реставрация със собствени средства и труд)се е превърнало в лична кауза. Пожелавам също и на културните дейци да вземат под внимание такива сгради и хора, защото контакта с тях, ползването на къщата за изложби, събития и културни мероприятия трябва да е приоритет и то наистина много много важен. Младите хора са там по един или друг начин и заинтересоваността им за съдбата на тази сграда със сигурност я има. Трябва да оценяваме такива хора, като собственика на Консулатото, защото сам е запазил за поколенията това съкровище. Явно хората трябва да разчитаме на самите себе си, защото "труда" на някои институции е видим за всички. Просто пример - "Метоха".

19.12.10 г.

Интервю за вестник "Асеновградски новинар" 19.12.2010

- Ивайло Мирчев. Ако трябва сам да се представиш, какво би искал да знаят хората първо за тебе ? Приемаш ли се за по-странен млад човек: имаш по-различни интереси и занимания, встрани от ежедневието, някъде назад в историята, накъде навътре във вярата. Ако някой ти каже, че си странник, особняк, как ще отреагираш? Дотук въпросите станаха поне два...

Първото и основно нещо, което искам хората да знаят за мен е това, че аз се самоопределям като асеновградчанин и след това като българин. Всичко от което имам нужда като емоция, въздух, и религия се намира точно тук, на това малко място земя. Приемам се определено за по-странен човек, имайки се в предвид стереотипа, който през годините е наложен на хората като мен да се чувстват "нормални". Интересите ми са много, ама наистина много разнообразни - музика, скейтборд, религия, история - някак си живея в настоящето с мисълта за миналото желаейки да няма непреодолима пропаст между тях.
Постоянно ми казват, че съм странен, нетрадиционен, че не се вписвам в клишетата, които описах по горе. Младите хора сме това. Имаме мнение, което се базира на възприятията ни за живота. Живея учейки се на търпение и упоритост, чакайки да дойде деня в който аз и хората от моето поколение да даваме квалификациите а не да живеем квалифицирани, без право на отговор.

- Защо така ти пука за паметта на асеновградчани. Създаде това симпатично творение “Станимака- наследство”. Сега ще кажеш нещо за това каква ти е првата оценка след първия месец негов живот в интернет пространството. Как ти хрумна и имаш ли проекция какво ще се случва, с какво ще провокира днешните асеновградчани. Освен сантименти, носталгия...

Идеята за Станимака - духовно наследство се роди преди повече от 15 години, когато бях хлапе и баба ми ме взимаше с нея, когато пееше в един църковен хор. Всяка седмица имаше нов празник, всяка седмица ново лице грееше на иконите, всяка седмица нов параклис или храм приютяваше този църковен хор. Още тогава си дадох ясна сметка, че града ни е уникален. Измина време в което аз осъзнах наистина защо е уникален този град. Тази осъзнатост даде ясна насока на енергията, която бях готов да вложа в запазването на паметта на града ни, за поколението ми и за следващите след него. Оценката на проекта лично за мен е положителна. Няма как да е иначе при положение, че хората се вълнуват от случващото се в града ни. Засега след близо месец равносметката чисто статистически е много по-обнадеждаваща отколкото съм очаквал - около 1000 приятеля и над 1300 снимки. Желанието ми е старите фотоси на града и снимките на параклисите и църквите да вменят на хората родовата им памет и идентичност. Това че града и културата в него са се развивали стотици години, а ние сме на път само за няколко десетки да погубим всичко.

- В дните на Предколедата сме, как аз обичам да наричам този чаровен декемврийски отрязък от календара. Колко религиозен човек си, и всъщност, това, което искам да те питам е :След като си така религиозен човек, как понасяш кожата си, щом около теб църквата като институция, лица и поминък е така често изтъкана от лицемерие, човешка белрефлексност, откровена меркантилност.....кажи ми къде са добродетелните инициативи на църквата ни в тези дни ?

Дотолкова че да дам ясен изказ на религията си. Аз съм православен християнин и съм благодарен на Бог че ми е дал сетива да намеря пътя за себе си - път в лоното на Църквата. Мнозина си мислят че църквата е "магазин за добродетели", чиито собственик са бабите или свещеника. Църквата е сакрално място, в което се извършва най-великата тайна в християнския религиозен живот - Св. Евхаристия. Това е пътя да стигнем до Бог. Църквата в България е силно осакатена вследствие на атеистичния мрак в периода на комунизма. Липсата на богословски школи, изследвания са причина да няма грамотност в голяма част от хората. Християнството, извън богослужението е примесено с хиляди "бабини деветини" които само объркват хората. Във всеки храм възрастните пасоми създават своя собствена "богословска" школа. За съжаление и мнозина от духовниците не се противопоставят на това опорочаване на правилната изповед на вярата.
Курбаните са неизменна част от християнския живот, а при раздаването им пред казаните прилича на концерт на Металика. Такова блъскане и енергия. Давам един пример. За деня на великия мъченик на Църквата св. Димитрий Солунски имах страхотното щастие да съм в Солун на вечернята преди празника. Просто разбирате ли отговорността на хората в Гърция че са християни. Отговорността за душите им. Прибирайки се в България споделяйки огромната ми духовна радост от това че съм присъствал на наистина ангелско богослужение ми бе казано "Тук също стана много хубаво. Имаше шест казана курбан". Ами да се събираме да ядем, а не да славим Бог?

Един от най-великите християнски отци Св. Йоан Златоуст е известен с проповедите си за ролята на Църквата като социален фактор. Може би мнозина духовници и миряни трябва да прочетат неговата беседа "Какви трябва да бъдем като християни ", за да не сме "свещопалци" само по празниците.

- Интересуваш ли се от гражданско-общестевния живот на днешен Асеновград? Има ли неща, които те вбесяват и биха те накарали да излезеш извън духовните страници на интернет убежището си? Накъде върви Асеновград и кой би създал проекта “Станимака – бъдеще”, ако толоква малко хора се изтересуват какво днес се случва наоколо ?

Честно казано преди години се интересувах, но след няколко мандата управляващите по "блестящ" начин доказаха че не заслужават интерес. Нещата не се променят към добро, младите хора избягаха в чужбина или в по-големите градове. Липсва духовност, лиспва култура. Може би знаете че от години се занимаваме с музика. В Асеновград има 12 или 13 групи в които момчетата свирят из цяла България, концертират постоянно. Да речем аз и моята група тази година празнувахме 10 годишнина. Свирили сме в около 30 града в България, имаме над 250 концерта, 5 албума зад гърба си, участия и клипове в различни музикални телевизии и радостанции, дори имаме и турне в Германия. Какво става обаче? За групи като нас се оказва че няма място. Читалището отказва да дава помещения под предтекст че няма. За какво тези хора са там? Нима нашето общество е приемно семейство за хора без морал и без чувство за служение като тези "културни" дейци.
Читалището и по скоро хората които са в него са ми трън в очите и това е нещото което ме вбесява и ме кара да се срамувам, че в дома на културата има всичко друго но не и култура. Автошколи, дискотеки, евангелска църква? Ако бяхте на мое място би ли ви пукало кой управлява ? Ако бяхте млад човек бихте ли имали стимул да стоите тук, да работите тук, да отглеждате децата си тук? Аз не бих при това положение и не обвинявам хората които се почувстваха неразбрани и нежелани от града си и се махнаха...

Проекта е една константа - той дава на асеновградчани образа на града такъв какъвто е бил. Това няма да се промени. Именно тази константа във всеки един момент може да ни е барометър къде се намираме и къде вървим.


- Ти, Ивайло, сигурно ходиш на избори, влизаш по необходимост в асеновградските институции , крачиш по днешните улици и паркове на града , знаеш църквите. Какви хора са днешните асеновградчани, а хората на властта?

Не ходя на избори, защото не съм сигурен че има хора за които да гласувам. Просто съм се нагледал и наслушал. Не съм аполитичен, имам своята позиция, но за съжаление политиката и управлението на града са в разрез с моите идеи. Като стана дума за крачене по улиците само на няколко метра от Общината е центъра. Прекрасен. Само на няколко метра обаче в другата посока по стълбичките текат обратни води с години. На никой не му пука. И се създава едно чувство че опаковката е лъскава а съдържанието е гнило и не става за нищо. Трудно мога да дам оценка какви са днешните асеновградчани, но със сигурност са по-студени хора от преди години. Проблема като цяло на българина е че се усмихва много малко, не е склонен да бъде отдаден на обществото, търси "келепира". Хората на властта не искам да ги коментирам, защото не съм компетентен, но по-горе казаните неща са една оценка за тяхната работа, която ние младите хора усещаме.

- И един последен въпрос. След десет дни е Рождество Христово. Какво забравят хората покрай този празник и ти искаш непременно да им го кажеш сега, за да се поправят навреме ?

Забравят че празника не е празнуване. Празника е ден, който има особен емоционален заряд. Ден с особено настроение. Всеки ден трябва да е празник за нас - за това че сме живи, че имаме изключителната възможност да оставяме неща след себе си, да бъдем съработници на Бог. Да се опитаме да си дадем шанс един на друг, да се изслушваме, да сме съпричастни към проблемите и радостите на хората. Само тогава бихме съградили едно общество в което всеки би искал да живее.