Братята Бакуриани и Бачковският манастир

За ролята на Грузия в живота на Бачковския манастир може да се напише много, тъй като са доста творбите оставени от грузински майстори, художници и пр. Грузия се намира между Черно и Каспийско море. Този път, между Европа и Азия, винаги е била невралгична зона, многократно ставала арена на кървави сблъсъци и борби за надмощие. Грузия, подобно на България, няма постоянни владетели и често пъти попада под ударите на завоевателите.

През X в., когато е създадена самата държава Грузия, нейните земи са управлявани от малки княжества, начело на които са местни благороднически родове.

Наследници на един такъв род са и двамата братя Григорий и Абасий (Абазий) Бакуриани. Те започнали служба във византийската войска и постепенно достигнали висока служба. Григорий дори бил личен приятел на император Алексий I Комнин (1081-1118), получил титлата "велик доместик" - командващ сухопътните сили на Византийската империя на Запад.

Резиденцията на Григорий Бакуриани била в град Пловдив, а в близост до днешния Асеновград той построил Бачковския манастир, за "упокоение на душата му". Владенията му били изключително обширни и земите му достигали чак до град Солун.

През 1084 г. Григорий загинал в битка с павликяните начело с Травъл край Пловдив, като предводител на визатийската войска. Според изворите загинал в хода на боя, като коня му се блъснал в един дъб и от удара загинал. Ана Комнина обвинява за разгрома на войската помощника на Григорий - Врана, който също загинал в боя.

Бакуриани написал типик (устав) за устройството на манастирския живот на три езика - гръцки, грузински и арменски. В него се указвало бройката на монасите да бъде 50 души. В манастира се забранявало гърци да бъдат подстригвани за монаси, с изключение на един, който да води дипломацията на манастира, защото все пак той е бил под ведомството на Константинополската патриаршия. В началото манастирът се оформя като център на грузинското монашество. Било създадено духовно училище за бъдещи духовници от грузински произход. В момента оригиналния текст на манастирския устав се пази в една библиотека на гръцкия остров Хиос, а преписи са запазени само на гръцки и грузински език.

Интересно е мнението, че през 1344 година, когато българския цар Иван Александър установява своята власт над Родопите заменя грузинските монаси с български.

Има много спорове, особено от страна на арменски учени, за това какви по народност всъщност са братя Бакуриани. Но сам в началото на устава Григорий казва "Аз, Григорий Бакуриани, дойдох от страната Иберия, отнасяща се към източните провинции на Визатийската империя". Но против хипотезата за арменския произход на Бакуриани говори и факта, че арменците са били монофизити, а Грузия, Византия и България - трите държави, активно ангажирани със съществуването на манастира от самото му създаване, са строго православни.

Други смятат, че братята Бакуриани не са били етнически грузинци, а грузински арменци, т.е. за света те са били грузинци, а за арменците - арменци, както се изразява една арменка, изследваща техният произход. Според нея братята били от халкедонските арменци: говорили са арменски, но са изповядвали православната вяра, тъй че не техният етнически произход, а тяхната вероизповед е била определяща. Затова всички смятали Бакуриани за грузинец, а арменците коригирали името на Григорий на Григол.



Бачковският манастир се превръща в един от най-големите културно-просветни и духовни центрове на Грузия зад граница, заедно с Гърция, Сирия и Израел. Към края на XI век тук се създава философска школа, известна като Петрицонска. Тук твори и нейният най-виден представител, философът-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130). Един от най-известните трудове на Йоан Петрици е "Разглеждане на платоновската философия и Прокла Диадоха". Този труд е бил писан именно в манастира, след което Петрици заминава за Грузия, в Гелатския манастир.

Интересно свидетелство за времето, в което Петрици е бил в манастира, както и свидетелство за името на светата обител се дава от Мина Иванов, в неговата книга "Златарските произведения от XVI-XIX век" в музея на Бачковския манастир, където се казва, че "През 1083 година Петрици се намирал в България, в Петриционския грузински манастир (сега Бачковски манастир), основан от съотечественика на Петрици, Григорий Бакуриани, "главен доместик - командващ византийските войски в Европа".

Единствената запазена сграда от построяването на манастира досега е църквата-костница, която оцелява след разрушението на манастира през XVI век. Нейният архитектурен облик отразява "биографията" на манастира. Забелязва се преобладаващо сирийски и армено-грузински архитектурни особености, както и влияние на средновековна архитектура в Кавказ. Тези характерни белези на външната стенна украса могат да се забележат в редица строежи в Грузия и Армения от XI-XI век.

В притвора на горният етаж на Костницата е единственият запазен портрет на цар Иван Александър, както и ктиторски портрети на братята Григорий и Абазий. През 1084 година костницата е била изографисана също от грузинец - зографа Йоан Иверопулец (Иверопулис).

Видният руски византолог Андрей Николаевич Грабар дава описание на стенописите в Бачковския манастир, като ги датира от XI-XII век. Византийско-грузинският стил на изографисване Грабар обяснява с историята на манастира, свързана с грузинците Бакуриани - основатели на манастира. На архитектурата на манастира ученият посвещава отделна публикация наречена “Болгарские церквьи-гробницы" (1921 г.).

Литература:

* Пламен Павлов - Бунтари и авантюристи в средновековна България, Варна, LiterNet, 2005
* Петрици Иоане - Рассмотрение патоновской философии и Прокла Диадоха, Москва, 1984
* Мина Иванов - Златарските произведения от XVI-XIX век в музея на Бачковския манастир, София БАН 1967, с.131
* Андрей Николаевич Грабарь - Роспись церквы-гробницы Бачковского монастыря, София 1923-1924
* Beatrice Tolidjian - Inspirations from the Caucasus: An Examination of the External Wall Decoration of Some Gregorios Pakourianos Monastic Foundations Around Plovdiv, Bulgaria

Метоха - грях към предците ни !!

В най югозападната част на града ни се намира нещо, което е било дълги години една от гордостите на града ни - Метоха на Бачковския манастир. Той е бил един от трите метоха в града ни, заедно с метосите на Хилендарския манастир и малкия метох на Мулдавския манастир. За съжаление обаче, хората и институциите от които зависеше запазването му показаха характерното в града ни безхаберие - този път обаче в титаничен мащаб.

Както всички знаят Метошкия комплекс е владение на Бачковския манастир. Самия манастир е един от трите ставропигийни (т.е. независими от епархийската власт, а подчинени пряко на Св. Синод) манастири в България, заедно с Троянския и Рилския. Според статистиката в национален мащаб Бачковския манастир е втори по големина след Рилския манастир, но е най-посещавания с около 800 000 поклонници годишно. Тази статистика автоматично води до извода, че Църквата като една институция, която в момента не страда от гонения, има "благословията" на политиците за да се развива и да мисионерства свободно, е една по презумция добре организирана и благоденстваща духовна институция в България (подчертавам че говоря в национален, по скоро локален мащаб).

След като манастира бидейки богат не прави нищо за собствеността си, логично православните християни, които са запознати с този абсурд си задават въпроса "кой е виновен" ?? Аз имам своите отговори, които без да искам да твърдя че съм прав или моето мнение е меродавно искам да споделя.

1. Чисто духовен аспект.

Самата идея на Метоха е изказана в устава, който Григорий Бакуриани през 11 век, като основател на манастира е написал, за бъдещото му благоденствие и уреждане.
В изследването си за Устава на манастира Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов от Шуменския университет пише:

"В глава XXIX четем постановление за трите страноприемници. тази, която е построена под с. Станимака, нарежда да се раздава всеки ден на пътниците и бедните жито и вино от приходите от самото село, а също така суха или сготвена храна, като нарежда една от господарските воденици да мели дарителско мливо. Един парик от селото да бъде освободен от всякаква друга тегоба и служба, за да изпълнява всякаква необходима работа в страноприемницата и да извършва снабдяването на бедните. Всички тия неща той да върши със страх от Бога и да разпределя безпристрастно, за което да получава заплата като монах от трети разред. По този начин Бакуриани иска да предотврати изкушението на селянина да присвоява от припасите, заделени за бедните. Странноприемницата да има легла и пещ с огнище, които да стоплят подслоняващия се в нея. Разболелият се пътник да стои три дни и чак тогава да се изпрати, но ако още не е излекуван напълно, да си почива до пълното му оздравяване. На това място авторът на типика нарежда и построяването на кула, за която споменахме по-горе. В тази кула да се скрият пътниците, ако дойде някой насилник.

Странноприемницата Мармарион, другата до морето и тази, която е до манастира, Бакуриани учредява за душевно спасение на брат си, за да се бъдат в услуга на пътниците и бедните избрани монаси, които да получават заплата. Заклева игумените на манастира да се грижат странноприемниците да не понасят лишения от определените им припаси. Ако доходът на манастира бъде по-голям, уредбата на страноприемницата да се разширява. Този, който поиска да лиши или ограби това убежище за странници, нека му се смята за голям грях и да стане съпричастник на самите авторови прегрешения. За успеха на това социално дело да се грижат селата до страноприемниците и да ги снабдяват всеки ден с жито, вино и зеленчуци и да излъчат по един парик, който да работи там."

Социалния момент тук е повече от очевиден. Акцента е върху работата на страноприемниците (една от тях - Метоха) като място, в което винаги човек да може да се подслони, да се помоли, да участва в богослужение в параклиса, намиращ се тук (в последствие разширен като храм). В този случай човек се чувства в една прекрасен духовен комфорт. Когато духовенството показва че не е каста или някаква клика, а хора отдадени на служение към хората, чрез, което да стигнат до Бог.

Тези посочки от устава говорят за монаси, които да бъдат в метоха и да вършат работата, която има там. В Бачковския манастир има една страховита тенденция монашеството да изчезва. За последните 10 години има 2 пострижения, и числото на монасите едва ли е повече оит 6-7 души, което за манастир с тези възможности е страскащо. При това число монаси, едва ли ще може да се обърне внимание на място като метоха, защото толкова монаси едва успяват да обгрижват духовно манастира, а камо ли някаква си страноприемница - Метох, която да храни сульо и пульо. Ако настоящата управа на манастира не разбира, че манастира не е техен, а те са само духовници с отговорност да го пазят и разиват, такъв какъвто е бил през годините, може би прекрасно настолно четиво за тях би бил устава на Бакуриани. Едва ли обаче на духовниците им е до това. По-важно е че за празниците имаше един голям дядо Коледа пред входа на храма..... По първа точка не можем да чакме развитие, защото всичко друго освен духовността е останало в Бачковския манастир. Дано да се лъжа...


2. Финансов аспект

Както по-горе казах статуса на манастира в общия план на манастирската йерархия в България. За липса на средства е абсурдно да се говори. Тук може да отбележим липсата на финансова изгода при евентуално инвестиране на пари в реставрацията на сградата.


Много често съм говорил за неопитността на българското духовенство да бъде водач на народа точно в този исторически момент. Както много често се е случвало, заради политически импотентните ни управници, именно духовенството е било истинския водач на народа ни в трудните периоди от историята ни. В момента за съжаление се разбира все повече и повече че, въпреки че до голяма степен комунизма е запазил голяма част от църквите и манастирите в България е успял да осакати духовенството. То вече няма самочувствието и увереността, която трябва да се крепи на думите от Светото писание
”И на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да и надделеят” /Мат.16:18/, че те са водачи на вярващите през морето от изкушения и имат пред себе си Най-сигурния Водач - сам Господ Бог.

Духовенството се е превърнало в консуматор на материализма във вярата - в подаръците, свещите, курбаните на хората с които искат да изчистят съвестта си. Хайде да се сетим кога духовник е отговорил адекватно на въпрос от религиозно естество. Хулим "сектите", но ако искаш да идеш някъде сред християни да тълкуваш, и разсъждаваш върху думите на Спасителя то можеш да го направиш само в евангелските конфесии в града ни (не че ще го направя) но нашите пастири не са дейни. Отговора за мен е много прост. Те никога са нямали конкретен пример за духовник - пастир, мисионер, издател, публицист, човек. Годините на комунистическия богогонски мрак тепърва ще удрят върху и без това слабата ни вяра. Освен духовенстовото, ние като пасоми сме още по-неграмотни, но това е друга тема.

Преди 2 години студенти от Пловдив организираха безвъзмездно почистване на района около Метоха. После е нямало кой да събере почистения боклук и дървета. Значи идват хора от майната си, като НИКОЙ не ни е длъжен, а ние нехаем. В такъв случай никой не ни е виновен тогава че града ни замира. Има една много мъдра приказка - "Всеки народ си заслужава съдбата".

Plastic Bo. - Концерт в Смолян - 27.12.2010

Смолян винаги е равно на едно голямо БУУУМ. Повода за концерта този път не беше много радостен, а именно че свирихме на бенефиса на едни наши приятели, с които многократно сме свирили, като три от пътите са били в Смолян - група S.NOB. Това беше четвъртия път, а не бяхме ходили там май от 4 години. Цикъла за там е 2 3 4 години, но май ще го зачестим. Тия хора заслужават определено.

Концерта беше в делничен ден, между цикъла Коледни и Новогодишни празници, но това не ни попречи с още 4 коли асеновградчани да дадем газ из завоите към сърцето на Родопите, а именно клуб "100 гайди в Смолян". Когато пристигнахме, Самуил (барабаниста на сноб) бяха оправили всичко, ние чекнахме набързо и отпрашихме до едно съседно заведение. Шокираха ни цените - 2 бири, фанта и 2 порции пържени картофи със сирене - 4.80 ай сиктир :)

По едно време както си седяхме и кво да видим - Насьо и Хондата във клуба. Не го бях виждал на г-н Дуков от 6 клас голямото междучасие. Аху иху, сноб трябваше да почват някъде към 8, а ние към 9 часа, затова допихме бирите и тръгнахме към клуба, който беше съвсем близо, а и дойде още една кола хора от Асеновград.

"Добър вечер септември е ноември". В клуба имаше над 150 човека, беше фул макс, няма къде да се разминеш. Лудница направо. И типичното в тези по-малки градове, където рядко има концерти всички са на гребена на вълната - кефят се истински. Сноб забиха яко, даже много яко, с хъс, енергия, много емоции. Радостното е, че занапред имат много идеи за реализиране на различни музикални проекти и със СНОБ няма да прекратят свиренето си.

Шок номер 2: Отивам до бара в клуба и казвам "Една ракия и една минерална вода" - давам 10 лв, а човека зад бара ми казва: "Защо ми даваш 10 нали имаш и 2 лв"... "ЪЪЪ, колко е сметката?", "Ракията е 1,20 водата 70". Хахаха :))

Дойде и нашия ред. Тези около 25 асеновградчани не спряха да пеяи, да скачат, но се губиха сред всичкия народ отпред. Понеже там няма сцена, ние направо се губихме сред хората и свирихме помежду тях. Пънкария, ама супер яка. На много малко места останаха такива яки хора. Видяхме се със всички - Андрьовци, ФБР-та, Карик марик и мадарик, изобще беше много много яко...

Публиката се сцепи направо. Много силен концерт направихме и хората останаха доволни, а пък и изпратихме стария проект СНОБ (дай Боже сега нов). След час и половина свирене (понеже по регламент на клуба свиренето беше макс до 22:30 заради тийнейджърите), се разделихме с публиката там, която не спря да ни кани отново и отново да свирим в Смолян, разделихме се по живо по здраво със всички и обратно.

Лек път, лек път - колко да е лек ? По едно време точно по средата на Пампорово - хрррррр и колата взе да спатъхва. Спряхме и какво да видим чудо? Спукана помпата. Добре че бяхме 5 коли народ, та Иван си остави колата на паркинга пред единия хотел, с идеята, да я вземем в следващите дни, накачорихме се по другите коли и с песни и танци надолу към Асеновград. Филм стана накрая, ама концерта бе мазало. Тоя Смолян направо ненормални концерти със супер яките фенове

Пак ще дойдем ей :)

Консулатото - гордост и предразсъдъци

За мен като един редови асеновградчанин Консулатото винаги е било един паметник на културата със значителен принос в културно - историческото наследство. Но дотам. А кой е бил "сайбията" на сградата, кой я е реставрирал, как се е люшкала през годините из повратностите на съдбата.... не съм знаел, а и е нямало лесен начин да науча. Благодарение на интернет вече знам.

"Консулатото е красива къща, построена през 1740. Със своите около 250 кв. м.изрязани тавани с фигурална дърворезба (слънца), гроздове по врати и мусандри, изрязани фигурални орнаменти по входни врати и прозорци, живописно изписани холкели и алафранги. къщата е архитектурна уникалност за региона".

Прекрасно. Толкова хубави неща. Но за съжаление думи, думи, думи. Аз като млад човек, често посещавам ресторанта, който е направен със стил, такъв, какъвто го отличава от почти всички ресторанти и кафета в града. Двора носи полъх на старата Станимака с високите каменни зидове, алеите пълни с цветя, надвисналите над масите еркери на къщата...

Бях виждал стая от сградата преди около 20 години, когато помня кашони, чували, прахоляк. И този детски спомен гореше в моето съзнание толкова години. Преди 2 седмици обаче се качих горе...

Исках да мине малко време за да осъзная какво наистина съм видял и какво наистина имаме в лицето на тази сграда. Без да искам да вилизам и да създавам конфликти си мисля за мненията на някой хора в града ни (аз съм прям човек и казвам имена, факти, но в случая става дума за незнание и заблуда от тяхна страна, затова не искам да компрометирам или засягам никой за мнението му), че собственика на Консулато се възползвал от сградата, направил кръчма, нищо не е останало от възрожденския дух на сграда, и дори и по-абсурдни твърдения, че на табелата на хотела имало масонски символи... (изпитите ми по християнско изкуство и символика ме накараха да се усмихна на това твърдение).
Ако всеки се облагодетелствува по този начин, както се е "облагодетелствувал" собственика на Консулатото - е, пожелавам на всички от града ни да се облагодетелствуват и те. Сградата в момента е нещо изключително - мебели са поръчвани от цяла Европа, за да са в тон с архитектурата и интериора на всяка една стая. Всеки един детайл, всяка една изрисувана линийка е направена с вкус, финес и страст. Времето и средствата, които са вложени там имат стойност на цял един човешки живот. Живот, отдаден на тази кауза. Каузата на града ни, на всичко, което ни кара да се чувстваме на първо място Асеновградчани, а после всичко останало.

Пиша това, за да знаят хората, че в сърцето на стария ни град има сграда, която е запазила уникалния си външен вид, уникалния си интериор и то благодарение на човек, за който това запазване (в случая абсолютна и тотална реставрация със собствени средства и труд)се е превърнало в лична кауза. Пожелавам също и на културните дейци да вземат под внимание такива сгради и хора, защото контакта с тях, ползването на къщата за изложби, събития и културни мероприятия трябва да е приоритет и то наистина много много важен. Младите хора са там по един или друг начин и заинтересоваността им за съдбата на тази сграда със сигурност я има. Трябва да оценяваме такива хора, като собственика на Консулатото, защото сам е запазил за поколенията това съкровище. Явно хората трябва да разчитаме на самите себе си, защото "труда" на някои институции е видим за всички. Просто пример - "Метоха".