18.04.11 г.

Plastic Bo. Sublime Tribute - София, клуб "Тънка червена линия" - 17.04.2011

След двата Sublime трибюта преди 3 години, сега пак решихме да направим. Пловдивския мина екстра, сега беше време за софийския по традиция по-посещаван. Деня беше неделя, входа беше свободен и това беше добра предпоставка за парти.

Тръгнахме около обяд. Митака се оказа, че има концерт в Бургас и нямаше как да дойде, затова С Ванчо и Мъкса подпалихме към София. Трябваше да сме на чек към 6 часа, затова имахме няколко часа айляк. Дремнахме малко, и в уречения час бяхме в клуба. Той се намира близо до МОЛ-а на бул "Ал. Стамболийски" в кв. Зона Б. Едни високи блокове, едни чудесии, направо лудница. Самия клуб е много як, уютен, широк, напревен с вкус, с капацитет около 400 човека сигурно. Наистина много голям и разчупен. Стойчо беше на работа до към 7 и ние му разположихме барабаните. Дойде и Горския и удари едно рамо за чека. Клуба се беше погрижил за готина китарна и басова апаратура. Към 7 и нещо приключихме с чека и решихме да дръннем по някоя и друга биричка и да направим няколко игри на билярд.

Към 8 часа вече хората започнаха да идват, но беше ясно, че концерта няма да започне навреме (нормално). Разбрахме се с пичовете от бара да започнем към 9, защото беше часно че ще чакаме. Взеха да идват познати и вече към 9 имаше доста народ.

в 9 и половина започнахем да свирим. От самото начало личеше че концерта ще бъде избухване. Има концерти в които от първия акорд от първото качване на сцената става ясно къде ще иде работата.Тоя концерт отиваше в графата "мазало".

Започнахме с дъб нещата на Sublime, като постепенно увеличавахме темпото. Пред нас беше стабилната агитка - Трифката, Мъкса, Ончо, Тошката. Имаше доста асеновградчани. От другия край пред сцената имаше една друга много стабилна агитка, от която пееха наизуст парчетата. Като дойде време за Doin Time поканих единия от пичовете, който явно за пръв път се качваше на сцена и сценичната треска бая обади, но като за пръв път - адмирации. Изсвирихме 26 песни на Sublime, сет листа свърши а хората бяха вече сигурно 300 и нагоре, а атмосферата беше невероятна. Мислихме да спираме, хората обаче не мислиха така. Започнаха се едни бисове - без край. Цели 9 броя. Стана лудница.

Към 1 часа вече след 35 песни, вече останали без въздух и сили, обявихме последната песен. Хората наистина бяха доволни, пихме по една, две бири - събрахме нещата, газ на колите и да спим.

Много, много силен концерт.

4.04.11 г.

Манастир "Св. св. Кирик и Юлита" - град Сидерокастро, Гърция - 04.04.2011

Сидерокастро (информация) е един град, който през годините е менил многократно господарите си - българи и гърци. Намира се на десетина километра от КПП "Кулата", но въпреки близостта му до България си личи чистотата, наредбата и белезите на верова идентичност на гърците - храмовете. Манастира е на един хълм над града, като в близост до него е и крепостта на хълма "Хисар". И така в хладния ден на април, след като цял ден валя дъжд ние се качихме до манастира, като последна спирка от тридневното ни пътуване из Гърция.

Първото нещо, което ни направи впечатление бе, че това е не манастир в нашия смисъл на порутена едва държаща се на основите си сграда, а модерна и изпълнена в традиционен църковен архитектурен стил сграда, оградена отвсякъде с маслинови горички. Времето беше ужасно колебливо и всяка минута навън без дъжд беше истински бонус. Затова без да губя време още с паркирането тръгнах на фото обиколка.

Първото нещо, което ми направи впечатление беше, че от северната страна на манастира беше започнат огромен строеж. Подминах го и направих снимки на крепостта, намираща се северозападно от манастира крепост на хълма "Хисар". През Средновековието това място е било арена на много значими военни събития, като едно от тях е битката на цар Самуил с Василий ?? "Българоубиец". От старите крепостни съоражения, днес са останали малка част от стените и една от крепостните кули. Продължих на запад и малко под манастира имаше един храм-параклис "Св. Георги" (галерия), когото заснех и освен него направих няколко много хубави кадри към града, който от тази позиция се беше разстелил пред мен като на длан.

След снимките веднага се отправих към манастира и преди да се влезе в пояса от нови манастирски сгради отново минах покрай тази голяма постройка, за която споменах по-рано.

Оказа се, че това е новостроящия се манастирски храм, посветен на свети Макарий Коринтски.

Въпреки, че беше в строеж и основния му етаж беше почти недовършен, криптата беше отворена и вътре всичко беше ослепително красиво, ново и поддържано.

Вътре в самия двор, двама строители слагаха керемиди на чисто нов малък храм, в който направих няколко кадъра. В него имаше отново, както в повечето манастири в Гърция голяма мощохранителница. Никой не те спира да снимаш, никъде няма евтини намачкани листчета, ксерокопирани и избелели да има камера и апарат и ценови параметри срещу тях. Тишина, спокойствие, вяра.

В църковния магазин, който бе много чист, подреден, с много голям асортимент на църковни стоки (литература, броеници, икони и други църковни сувеници) продаваше една монахиня, която в последствие ни обясни следното:

Манастира е една от най-големите школи за женско източно-православно пеене. До скоро в манастира е имало сестринство от около 60 монахини, които обаче по незнайни за нас причини вкупом са се преместили в манастир, близо до Атина. Останала е само майката игуменка с която говорихме, но тя беше категорична, че скоро в манастира шак ще има стабилен духовен живот, понеже чакала около 15 монахини, но не разбрах от кой манастир в Гърция.

Понеже дъжда напираше и всеки момент щеше да завали, си взехме довиждане с майката-игуменка и тръгнахме към границата.

10 километра... А сякаш делят две вселени... В България отново започнахме да се срещаме с познатия печал и запустели селски храмове... И като си задавам въпроса защо? Ами много е просто. Защото нямаме национална кауза. Боже опази, каква кауза, та ние дори съседите си не познаваме и не поздравяваме...

2.04.11 г.

Манастир "Св. Пантелеймон" - село Агия, Гърция

След като минахме през град Лариса, за което ще разказвам на друго място, започнахме изкачването към манастира "Св. Пантелеймон".

Той се намира до село Агиа - нормалното гръцко село - хубави едноетажни, най-много двуетажни бели къщи с големи тераси, големи и поддържани дворове, задължителните маслинови горички, които по това време на годината изобилстваха от умишлени пожари (вероятно за прочистване), пикапи и мини моторчета пред всяка къща, минимум три храма, единия от тях задължително с размерите на някой митрополитски храм в България.

В района на град Лариса има изключително голяма концентрация на манастири - може би над 30. Някой от тях са недействащи, но специално в манастира, в който отивахме братството беше 5 човека. Интересно е да се отбележи, че болшинството манастири са средновековни 12-15 век.

След като минахме селото, продължихме да се изкачваме по склона, и на няколко километра се намира манастира. За щастие в него служеше един българин - отец Ивайло от Варна, който по незнайно какви причини беше тук, заедно с презвитерата си, която бе в напреднала бременност и се отдаваше повече на покой.

Самия манастир в никакъв случай не бе голям - по-скоро скромен, малък, с малки сгради, средноголяма църква. По разказите на отец Ивайло до преди няколко години манастира не е бил функциониращ, но отскоро под духовната опека на един старец братството е започнало да се събира.

С влизането си в манастира, веднага усетихме строгостта на манастирския живот. Отец Ивайло ни предупреди, чинно да поискаме благословия от игумена на манастира и да влезем в храма на вечерня. Храма е посветен на "Рождество на Пресвета Богородица" и е много, много стар. Стенописите са автентични, стари, но запазени.

Унесени в прекрасните песнопения, не усетихме как дойде време за вечерята. Практика е в манастирите да те черпят локум, на входа на манастирския храм, или да предлагат вечеря.

Влязохме в манастирската трапезария, която се намираше точно срещу входа на храма. Последва молитва преди хранене и започнахме да се храним. Вечерята се състоеше изцяло от постна храна. Боб, трушия, сладка баница, маслини и чаша студена вода. Всичко бе прекрасно и невероятно вкусно.

Една жена и няколко от братята усърдно носиха храна, сервираха, отсервираха, питаха кой иска допълнително. Изобщо отношението бе такова, сякаш, че скъп гост е дошъл в нечий дом и домакина прави всичко по силите си с радост да му предостави пълен комфорт и уют.

След вечерята отправихма благодарствена молитва към Господ за предоставената ни храна, и игумена на манастира ни каза няколко напътствени във вярата слова, преведени от отец Ивайло. От осанката на всеки един от братята в манастира лъхаше спокойствие, увереност, духовност, сила.

Тръгвайки от това прекрасно място се замислих върху един въпрос, който съм си задавал през годините и може би сега намери своя отговор - "Защо много български духовници отиват да служат и живеят в Гърция?". Отговора е пред очите ни - за да се срещнат с Господ, за да Му служат и за да са християнски пастири. Тук, в българските манастири изгледи това да стане скоро факт засега няма... Тук не пастири, а по-скоро чобани като дядо Борис, които да те навикат като добитък друго не умеят. А там духовника те милва със слова.

Ересите са като семената на плевелите - намерят ли почва - растат. В България почвата за тях е преизобилна.....