31.12.13 г.

Миналото на село Джурково - Дели Панайот

Гробът на Панайот Арнаудов (Дели Панайот)
Село Джурково е основано в края на XIX или началото на XX в от Дели Панайот - българин християнин, роден в Албания през 1836 г. Там той е бил страшилище за турците, които тормозили християните. Започнали да го издирват, за да го ликвидират. Усещайки надвисналата над него опасност, заедно с няколко свой близки съратници, в това число и неговия приятел Марко, избягват от Албания пристигат в района на село Момчиловци.

След като пристигат, някои от хората на Дели Панайот се разпръскват. Някои от тях се установяват във съседните села, женят се, а Дели Панайот и Марко остават в Момчиловци. Всички те вече имали фамилията Арнаудови (от арнаут)*. Марко се жени за Мария (Мика), сестра на моята прабаба Рада и така става наш калеко. Понеже били по-възрастни и не можели да имат свои деца, затова осиновяват момче на име Димитър.

Дели Панайот също се жени и му се раждат деца. Подобно на Албания, тук той по същия начин става защитник на местното християнско население от произвола на местния ага, чиито конак бил в съседното село Читак (дн. Устово). Четирима от неговите хора най-много тормозили християните. Дели Панайот бил заплаха за тях и те решили да го ликвидират. Започнали да следят къде ходи и веднъж му направили капан с цел да го убият. Дели Панайот бил натоварил 3 мулета с жито и заедно с 15 годишния си син тръгнали за съседното село Соколовци, където има река и там била воденицата. Турците го следяли и решили, когато се стъмни, да го убият в мелницата. Но Дели Панайот имал друга работа и оставил за през нощта сина си, а той се върнал обратно в Момчиловци, като на другия ден щял да иде да прибере и брашното и сина си. Когато се стъмнило, момчета легнало и се завило с ямурлука си за да спи. Тогава турците, като поизчакали да се унесе, решили да го убият, мислейки, че това е Дели Панайот. Както бил завит, съсекли го и доволни си тръгнали.

Водениците на Хубча в Соколовци (днес тук има каптаж)
      На сутринта, виждайки какво се е случило Дели Панайот загубил ума и дума. Оставил хора да му домелят житото, а той закарал съсеченото си дете в Момчиловци за да го погребе. Той веднага се досетил кои са извършителите - четиримата турци и бесен от скръб и мъка, за една нощ изклал 27 души, изпепелил 4 къщи и така затрил семействата на убийците на сина му.

В конака разбрали, че Дели Панайот е извършителя, заловили го и го заточили в Диарбекир доживотно. Там за 4 години направил 4 воденици и 2 тепавици на началника на затвора, тъй като в родната Албания той бил усвоил този занаят. Започнал да се моли на началника да го пусне да избяга. Началникът се страхувал и му казал, че пусне ли го да избяга, той ще бъде затоврен на неговото място. В крайна сметка му бил даден срок от 24 часа, в които нямало да го търсят и ако може да се спаси да го направи.

В крайна сметка успял да избяга от Диарбекир. Прибрал се при семейството си и няколко години живял по планините в търсене на удобно място за заселване. Той знаел за местността "Пладнището" ** - голяма поляна по склона на планината с много корита за поене на овцете и заобиколена с вековна букова гора. Това място било сборно пункт за бюлюците овце, които се събирали тук, тръгвайки преди зимата за Беломорието.  Мястото било много хубаво и Дели Панайот решил да се засели със семейството си тук.

Търсейки мястото, той заедно с най-големия си син, срещнал някакъв човек, когото попитал как се стига до "Пладнището" Човекът ми заобяснявал - по това било, после патам и т.н. А Дели Панайот го попитал - "Ти мене познаваш ли ме?" Човекът отговорил: "Ти си Дели Панайот!". Тогава той заповядал на сина си: "Убий го!". А синът отговорил: "Не мога татко!". Тогава Дели Панайот сам го съсекъл за да няма кой да го издаде. Тежки времена били тогава и цената на човешкия живот била почти без стойност. Затрупал тялото с клони, замаскирал го и продължили пътя си. Установили се на "Пладнището".

Годината на заселването е спорна, като лично аз приемам за достоверна годината 1903. ***. Отец Константин Канев във своята книга "Миналото на с.Момчиловци, Смолянско. Принос към историята на Средните Родопи" (1975) споменава, че селото е заселено през 1897 г. ****

Чешма, която се намира до къщата, която Дели Панайот
построява при заселването си в Джурково
Преди тези събития имало и бежанска вълна на българи мохамедани от Лъкавския район. Това се случило през 1902 г. Не дълго след товa Дели Панайот довел няколко рода от Момчиловци - рода на Атанас и Константин Калайджиеви, братя Янчеви и др. Малко по-късно към тях се присъединява и нова група и Джурково започва да се разраства, за да достигне през 1967-68 г. до 1200 жители.

 Има предание, че символично Дели Панайот откупил селото от напускащите го за една торба сол. В долния край на селото - в няколкото махали има остатък от старото население. Там живеят родовете на Мурджеви, Бумбарови и др.

Къщата му била край извор, направили и чешма (която и до ден днешен е там). Построил и църква, в чиито двор в последствие е погребан.

Дели Панайот бил едър на ръст, висок, с кокалесто лице и "корави" очи. Бил доста буен като характер. Имал над 300 овце и минавал за доста заможен човек. По нрав и физическа сила дъщерите му приличали на баща си. Най-малката от тях - Дана - пасяла овцете по-добре от мъжете овчари. Ходила с калцуни като мъжете и в калцуните носела касапски нож. На кръста си опасвала "силях" с пищови, а в ръката си винаги носела една дебела дрянова гега. Ергените я гледали отдалече, но не смеели нито да я доближат, закачат или дори заговорят. Викали и "Дели Дана".

Дели Панайот дал своите моми на четници. И двамата му зетьове: Пею Т. Шишманов и Георги Петров - били в дружината на Пею Шишманов (Войводата).

В своята книга "Миналото на Яврово, Девин, Манастир" Николай Хайтов пише следното: "Когато през 1912 година Шишмановата чета била отново сформирана, към нея се присъединил и сам Дели Панайот. Ушил си една гугла от сърнешка кожа около 40 сантиметра висока, отпред и зашил лъв, а над лъвчето - пиринчен кръст. В дружината се явил и тоя "каяфет", яхнал кон и останал чак до края на Балканската война...."

На гроба на Дели Панайот е обозначена и годината на раждането му - 1836. Сами се убеждаваме, че по време на гореописаните от Николай Хайтов събития Дели Панайот е бил на около 80 години и това едва ли отговаря на историческата истина.

Има запазена снимка на Дели Панайот с неговото каракачанско куче Бей. За съжаление следите и се губят, но се надявам тя да бъде намерена и да се публикува.

-------
* Арнаут или Арнаути е турското название на албанците служили на Османската империя. Идва от гръцкото название на албанците - арванити
** От "пладне" или "пладнина" - обед, почивка, място за сбор
*** В wikipedia като дата на заселване на Джурково е посочена годината 1890 г. Това е твърде неприемливо от гледна точка на изнесените данни от Николай Хайтов в книгата му "Миналото на Яврово, Девин, Манастир" 1985 г. Пловдив, в които той споменава 1902 г. като година, в която "много българи мохамедани от Лъкавския район се изселили и на тяхно място дошли от Момчиловци родовете, които дават началото на днешното Джурково". По тази хронолическа логика, трябва да приемем, че заселването е станало между 1902 (вероятно 1903г)  и 1912 г., когато пък Момчиловци отново влиза в пределите на България.
**** Канев, Константин - "Миналото на с.Момчиловци, Смолянско. Принос към историята на Средните Родопи" (1975)

26.12.13 г.

Преход до връх "Боровско градище" - 1280 м - 26.12.2013

Връх "Боровско градище" - поглед от шосето за Лъки
Много пъти като съм ходил към Джурково съм виждал този връх. Нямах идея как се казва, но чукарите и сравнителната му трудност като за родопски връх ме накара да го замисля като дестинация за групата.

След търсене по разни стари карти разбрах и името му - "Боровско градище". Надморската му височина е 1280 м. На пръв поглед никак не висока, но като стръмнина на склона беше доста изкушаващ като предизвикателство. Гледките към различни села, природни забележителности и  върхове, които той обещаваще от южната, северната и западната страна определено разпалваше въображението ни.

И така, точно след празниците, 8 човека тръгнахме да изкачваме този родопски красавец. Оставихме колите на шосето за Лъки, точно до Хвостохранилището, или както хората го наричат "Утайника". Търсихме начин да преминем от другия бряг на реката, защото иначе би било немислимо качването му по този южен склон. По принцип достъп до Хвостохранилището няма, защото е забранен. Табела в началото на спускащ се надолу черен път ни показа това. Само че ако искахме да се изкачим, трябваше да пренебрегнем забраната. Така и направихме. Добре, че имаше човек там, който ни обясни от къде да пребродим, за да стигнем точно в подножието на върха, до една стара и вече порутена постройка, от където се тръгвало за нагоре. Най-страхотната новина в случая беше, че имало пътека до върха. Не съм очаквал, че за тази чука ще има каквато и да била, макар и малка пътека.

Вместо малка, пътеката си беше доста сносна, макар и неизползвана. Шумата по нея на моменти достигаше до педя. След доста стръмно изкачване, излязохме на малка скалиста площадка, на която направихме първите си снимки. От това, което видяхме тук, макар и на около 600 метра надморска височина, разбрахме, че ни очаква нещо страхотно горе. Продължихме по стръмния склон и след около 20 мин. излязохме на една много хубава полянка, която кръстихме "Еленовата поляна". Това бе заради множеството изпражнения от скални кози и сърни. Явно товя място е харесвано за припек от тези диви животни. Тук имаше и почти срутена каменна постройка.

Пещерата по пътя за върха
Насладихме се на последните слънчеви лъчи, понеже от юг идваха тъмни дъждовни облаци и продължихме нагоре. След около още 20 минути излязохме на един скален ръб от дясно на който видяхме отвор на пещера, а пътеката стигаше до нея и продължаваше своите криволици нагоре.

С интерес влязохме вътре, но се оказа, че е не по-дълбока от 10-12 метра. Вътре по всичко личеше, че е място за подслон на различни диви животни, както се усещаше от тежката миризма, изпражненията по земята, както и от многото следи от пръстта. Направихме поредната снимка за спомен и продължихме по пътеката, която вече завиваше наляво, а не както досега право нагоре.

 От тук започнаха кофти пасажите към върха. Скални масиви, сипеи, където пътеката се губеше. Добре, че бяхме пуснали да записваме тракове на GPS-те, за да може да имаме някакъв ориентир за слизане. Доста гаден участък, но след половин час и той бе превзет. От там до върха са около 500 м., които изцяло преминават по едно малко било, което се намира сред дъбова (странно за Родопите) гора. В дясно се вижда съвсем близо (може би на около 2 км) село Борово.

Вече всички бяхме каталясали и групата реши някои да останат да хапнат, други да се качим първо до горе и после да обядваме. Разтоварихме се и продължихме. След около 100 метра пред нас се показа скалистият връх. Няма думи, с които да се опише красотата на това място. Град Лъки се виждаше пред нас съвсем мъничък. Непревземаемият "Станчов камък" тежко стоеше, чакайки смелчаци да се качат на гордата му снага. Село Югово китно се бе сгушило в пазвата на Родопа, огрявано от последните слънчеви лъчи на студения декемврийски ден. Високите върхове на Преспанския дял бяха забулени в гъста мъгла. Така видяхме Планината в този миг...

Средните Родопи - изглед от върха
Започна да вали и трябваше да слизаме максимално бързо. Слязохме, то взе че спря. Другите се бяха нахранили и се качиха до горе, а ние хапнахме през това време.

Слизането беше доста бавно, защото сипеите бяха наистина тежко препятствие. На такива места трябва да се внимава много, защото едно подхлъзване може да ви постави в много неприятна, дори опасна позиция. Слава Богу, всичко мина гладко, макар и с няколко обърквания от маршрута на идване, но както вече казах, благодарение на траковете имахме сигурен ориентир. До колите бяхме след два часа, направихме една последна обща снимка за спомен и отидохме до Лъки да пием по една бира с по едни пържени картофи :)

Като цяло за пръв път ходя по такова нещо. Когато правихме прехода по източните граници на Общината - от Сини върх до Преспа беше дивотия и то голяма. Но все малко от малко имаше признаци на живот и човешка дейност. Тук през целия път до върха не видяхме нито една салфетка, нито едно пластмасово шише, нито каквото и да е, подсказващо човешко присъствие тук. Аз бях изумен. Такова нещо виждам за пръв път. Това е царство на дивите животни. Ние бяхме просто гости тук, но спомените, които имаме от там са безценни.

7.12.13 г.

Джурково - 7-9.12.2013

Винаги си е екстремно да ходиш в Джурково зимата. Най-малко защото селото се пада сгушено в такава гънка на планината, че слънцето го огрява за едва няколко часа дневно. Затова и винаги снегът се задържа до късна пролет.

Макар сега да нямаше чак толкова сняг най-стръмния завой беше под няколко пръста лед и не успяхме да качим колите по него. Оставихме ги в центъра на селото и поехме към нашата къща. По всичко личеше, че в горната част на Джурково няма жива душа. Нямаше стъпки, да не говорим за следи от кола. Бръснещ вятър ни следваше през цялото време, а като влязохме в къщата термометърът беше категоричен - -5 градуса. Колко ли беше навън.

Запалихме печката, наредихме масата и започнахме сладка приказка. Бяхме със сестра ми, Рашана, Топа, Ваньо и семейството на Влади. Общо взето малко се прецакахме, защото мислихме да пообиколим района, но в това време подобна инициатива беше немислима. Лятото обаче мисля да си отделя 2 или 3 дни само за ходене около селото, защото наистина има невероятни места, които да се видят.

6.12.13 г.

06.12.2013 - Plastic Bo. - Концерт в клуб "Петното", Пловдив

Предстоеше ни свирене с новата банда на Никсън и Радо. Пловдив отдавна сякаш няма сцена за пънк музика, но пък какво толкова - и "Петното" щеше да свърши работа. Оправихме саунда към 20:00 и заседнахме да се видим с Владо и жена му. Стана 22:00 и започнахме нашия сет. Тъй като Радо бяха организатори и имаха повод (имен ден на Никсън) ние бяхме гости в ролята на съпорт група. Имахме един час на разположение, от който се възползвахме максимално. С Владо на сцената се чувствам много по-концентриран и много по-въодушевен от свиренето на живо. Има моменти, в които заменях брас партиите с китара и това адски много ме натоварваше - да пея, да свиря моите си партии и брас партиите. Сега всичко е наред.

За на Радо групата не мога да кажа нищо лошо. Не е моя стил определено, но момчетата се кефят на това, което правят, а и го правят добре, което е важното в случая. Посвириха и те час-час и малко и около полунощ свиренето бе приключило.

След концерта не стояхме изобщо. Събрахме багажите, оставихме ги у близнаците и газ към Бара, където Никулден беше в разгара си. Няколко именника, някои от които вече лиспващи по разбираеми причини, танци и много народ. Това си е то Асеновград.

30.11.13 г.

Преход - Орехово - хижа "Персенк" и опит за превземане на "Малък Персенк" (2074 м)

Изглед към връх Модър от пътеката към  Малък Персенк
Никога не съм бил по-разочарован от преход в планината. Може би ми дойде и прекалено честото ходене в повече, може би ми дойде в повече прекаленото емоционално обвързване с хората, с които ходим заедно, може би ми дойде и най-много в повече неуспеха. Аз съм такъв човек, че неуспехите ме мотивират и ме карат да се впускам към победите и успеха с още по-голяма страст, но в случая всичко бе срещу мотивацията ми. Мисля за повече време да спра с преходите и по-скоро с масовостта на тези преходи, за да мога да се насладя на следващия такъв. Но нека да започна от начало.

Около 08:45 бяхме на моста след село Орехово. От там започват два маршрута - единия по черния път за кола, който след 12 км и много криволици води право до хижа "Персенк", и другия, по който ние щяхме да вървим, който в половината си разстояние също бе черен път и минаваше напряко през дере и беше около 8 км до хижата. От самото начало бе ясно, че
е тежко, сняг имаше доста и със всеки метър нагоре се увеличаваше. След около 4 км се стига до края на черния път. В горния край на ниви и поляни имаше няколко постройки от които пътя се разклонява. За хижата вие следвате пътя, който минава през един каменен мост и следва малката рекичка, която качвайки се нагоре ще виждате да лъкатуши в ляво от вас.

След 3 часа, 8 изминати километра и 700 метра денивелация стигнахме хижата. Там ни чакаше момчето, което бе домакин. Камината вече беше запалена, условията в хижата бяха много добри, и идеята ни бе да хапнем набързо и да продължим към двата Персенка. Така и направихме и в 13:45 вече бяхме на старта за "Римския път". Това е една отсечка от около 6 км, по която щяхме да се движим. Заради дебелия сняг не успяхме да разберем що за път е.

От тук започна нашето изпитание. Около 35-40 см сняг, който превръщахме в пъртина, което страшно много усилваше умората. Това как да е. Стигнахме до историческа местност "Мезаргедик". За нея местните хора разказват, че на това място два рода са се избили за една мома в кръвопролитен бой. До скоро все още са личали гробовете на загиналите в тази трагична свада. Други легенди разказват, че тук е било последното сражение на храбрите защитници на Родопите с настъпващите османски орди при падането на Второто Българско царство.

Заради падналия сняг и нападалите дървета възможност да намерим пътеката просто нямаше и затова започнахме да следваме логиката и просто да се качваме нагоре. Вече бе 16:00 а ние виждахме връх пред нас, който за да стигнем трябваше да слезем до една седловина и пак да се изкачим до него. На фона на снежната покривка, падналите дървета и липсата на каквато и да е маркировка това нямаше как да стане и се върнахме обратно до "Мезаргидик" и от там по пътя за хижа "Персенк". Адски е демотивиращо да не си успял да постигнеш нещо, което си виждал и е било пред теб през цялото време.

На другия ден не тръгнах за "Модър". Нямах желание. По-добре, че не го направих, иначе можеше да се пребия някъде. Валеше дъжд и всичко бе киша. С джип ни закараха до половината път до Орехово и от там за час слязохме до колата. Поне за следващите няколко месеца съм чао, или поне съм single player :)

24.11.13 г.

Преход - Гонда вода, Анкина скала, връх Червената скала, Добростан - 24.11.2013

Обща снимка на "Анкина скала"
Този преход като цяло си беше замислен като "хард" изпълнение. Около 35 километра ни очакваха, но това не ни плашеше. Вече се бяхме нагледали на какво ли не. Бяхме сигурни, че последните часове от него ще ги минем на челник, така че очакванията ни за комфортна разходка бяха нулеви.

Точно в 07:40 групата, която виждате на снимката тръгнахме по маршрута. Взехме решение където може да се цепи напряко да се цепи, заради малкото време, с което разполагахме за ходене. До "Високата пещ" минахме по шосето, от там нагоре с няколко малки почивки за по 2-3 минути бяхме на "Гонда вода" по пътеката през дерето. Там хапнахме съвсем скромно и потеглихме към подножието на връх "Безово", от където започваше т. нар. "Самолетна пътека". Този път обаче вместо да минем през хижата поехме през пътеката от "Гонда вода" за върха, като по този начим спестихме значително време и разстояние. Отново малка порция снимки и отдих в началото на "Самолетната пътека" и поехме към "Анкина скала".

За този маршрут съм писал в друг пост, когато лятото с шепа ентусиасти направихме отново 30 км в адската жега, губихме се, бяхме нападани от диви пчели и купища изпълнения. Нищо особено не се случи и в последващите точки на прехода - "Анкина скала" (или "Анкин гроб"), връх "Червената скала" (1500 м. нв). От там поехме по черен горски път за хижа "Марциганица", но се объркахме (за добро) и вместо на разклона до пещерата "Иванова дупка" излязохме по средата на отсечката Добростан - Марциганица". Вече бе 14:30 а темпото ни бе убийствено добро. Имахме идея (понеже започна да ръми и стана мъгливо) да идем до старта за парапланеризъм и да запалим огън за да обядваме в къщичката горе (където съм спал над 20 пъти). Едно го мислихме, ама друго стана, защото въпреки че отново пресякохме пътеката от параклиса "Св. Илия" направо през старите овчарници, за да излезем на черния път за старта, пак стана 15:00 и имахме само два часа до тъмно.  Прималели от глад, мокри от дъжда, който вече се сипеше над нас се скрихме под няколко големи бора, където запалихме огън за да сложим по един залък и да се поизсушим.

Мракът ни настигна след "Ловната хижа", което беше безкрайно добро постижение. Вече бяхме мокри до кости и решихме вместо през манастира "Св. Петка" да минем през пътеката от "Пъдарска колиба" за т. нар. "Петолъчка" - кръстопът, където се събираха пет пътеки - за Асеновград, за Добростан, за "Корудере", за "Св. Илия" (Гръцкия) и за "Св. Петка". (Извинявам се за многото топоними, но просто го правя с цел да съм максимално ясен :) Тук си направихме последната за вечерта обща снимка, понеже валеше като из ведро и забързахме крачка за да се приберем. За слизане избрах пътеката, която слиза през криволиците на дерето и излиза на един кът за отдих с пейки и маса, за да започне равно да се движи над вилите на "Параколово". От там до Асеновград го взехме много бързо, понеже вече напирахме да се приберем, а и бяхме направо подгизнали.


В 19:40 си бяхме в Асеновград приятно изморени и щастливи, че подобрихме предния рекорд от 34 километра, който навъртяхме миналата година на прехода от "Пашалийца" до "Преспа" и сега заковахме GPS -те на 37 км.

20.11.13 г.

ESRI ден в Шератон, София - 20.11.2013

Бях номиниран от Общината да представя ГИС системата ни пред различни гости на събитието. Наистина нашия иновативен подход е впечатляващ и това се доказва от многото награди, които спечелихме миналата година. Да ама не! Още с неуредиците покрай тръгването стана ясно, че работата е на кантар. Освен това и точно в 11:00 (когато започваше и моята презентация) бяха обявени цели 4 протеста на територията на София и то точно там, където беше и нашата работа. Цяла София беше блокирана заради недоволството на хората. Полиция имаше навсякъде и затова се придвижвахме бавно. Так и не успяхме да се пласираме навреме за чекиране и за презентация. Много тъпо и тъжно. Доста се бях подготвил за това, а и на хората щеше да име интересно предполагам.

Бяхме до Министерство на регионалното развитие за да свършим поне една полезна работа и да входираме едни документи. Това поне направихме. 

16.11.13 г.

Тиймбилдинг + преход - хижа "Преспа", хижа "Свобода", връх "Свобода" (1943 м) и връх "Преспа" (2000 м) - 15-17.11.2013

На връх "Свобода" - 1943 м
Едно от най-красивите изживявания в планината от много време насам. Природата ни поднесе своя подарък - сняг и "родопско море".

Още на 15-ти (петък) в 18:00 първата кола ентусиасти тръгнахме в посока хижа "Преспа". Над Лъки, около Здравец започна да прехвърча мокър сняг и на Картола вече той беше натрупал, а всичко беше покрито в бяла пелена. По пътя видяхме диви прасета, които спокойно си минаха пред колата ни без видимо да ги притесни нещо. Може смело да се каже, че дивеч тук има в много големи количества, което показва една жива екосистема.

След като оставихме колата на "Хайдушки поляни" се отправихме през снежната виелица по стръмната пътека към хижа "Преспа". С дебели дрехи, добри обувки и челник на главата няма проблем където и да си. На няколко пъти се отклонихме от пътеката, понеже снегът бе затрупал пътеката, а работата на дървосекачите и просеките в гората бяха доста объркващи, но нищо сериозно.

Около 20:30 бяхме в хижата. Бай Асен бе учудващо трезвен. Сложихме си по един чай и се разтоварихме, а през това време дойде и другата част от групата, която тръгваше в петък. Хапнахме, пийнахме и се паркирахме да починем, понеже утре ни чакаше път.

Сутринта хапнахме и около 09:00 поехме през заснежените пътеки. Много красиво бе всичко, бяло и ефирно. След около 2 часа и половина бяхме пред хижа "Свобода", която е в доста добро състояние и оттам тръгнахме по всички 605 стъпала към връх "Свобода".  Тежичко беше, но примамени от гледката, която щяхме да видим от там не се спирахме и продължавахме нагоре. Аз бях последен и на няколко десетки стъпала преди края една сърна мина на няколко метра под мен. Толкова диво и вълшебно място !

Снимката, която съм сложил в този пост по много малък начин показва красотата на Родопа в този ден. Това нещо трябва да се види, за да може да се усети. Невероятно. Сякаш всички облаци на света се бяха сгушили на кълбета под нас. Безмълвни постояхме няколко минути, след което започнахме обратното броене на стълбите, слизащи до хижа "Свобода". Там хапнахме и поехме обратно.

Времето стана по-топло, с което и кишата под нас стана значително по-гадна. В подножието на връх "Преспа", групата за качване на върха остана почти наполовина. Закатерихме се по горския път, който бе затрупан със сняг и след около половин час бяхме на връх "Преспа".

Горе не е открито и няма гледка. Върхът представлява гола площадка от която има вход само от този горски път. Изход няма ако си префинен планинар със чувство за комфорт в планината. На нас обаче пътеки не ни трябват. Драснахме по едни морени по склона надолу в посока хижа "Преспа". Ако се бяхме върнали щяхме да загубим поне още час. След различни премеждия, падания, подхлъзвания по стръмния склон на връх "Преспа", след около половин час бяхме на пътеката, свързваща двете хижи, а след още половин бяхме в хижата. Там повече от хората бяха дошли, бай Асен вече беше мат, а Иво от Виево за пореден път направи страхотен реверанс към нас, като отиде на два курса за вземе хората от Кръста, намиращ се на пътя Манастир-Давидково. После беше аху-иху.

На другия ден щяхме да изчакаме Тошко да се обади и да тръгваме, понеже той бе на лов с местни ловци. Около 16:00 се обади че е на Хайдушки поляни и с Митко Ваклинов и Ицето Божинов слязохме до колата, забрахме го и газ към Асеновград. 

7.11.13 г.

Plastic Bo. - частно парти за "Most computers" - Studio 5 - София - 07.11.2013

За втори път щяхме да свирим на частно парти на Most computers. Фори, боса на фирмата е бати широкоскроения пич, адски готин и много на ти с музиката. Принципно такъв тип концерти не приемаме, защото музиката за нас е начин на изразяване, а не средство, с което забавляваме хората на всяка цена, но заради пича и заради готините хора приехме.

За самото свирене няма какво да се каже. Свирихме и наши неща и много кавъри, ставаха колаборации между хората на сцената и хората пред сцената. Всеки излизаше да пее ако му е кеф, всеки можеше да свири и така се получи един много готин купон. Разбира се това не беше един от нашите луди и диви концерти с потни и крещящи хора навсякъде, но стана едно приятно забавление така да го кажем.

Владо също дойде да свири с нас и за втори път в рамките на десетина дни се убеждавах колко много ми е липсвал през тези години. Свири брилянтно, пее чудесни втори гласове, импровизира с лекота, има адски як нюх за нещата. Клубът е другата причина нещата да се случат чудесно - прекрасен саунд и професионално озвучаване. Фори също остана доволен, което е добър атестат за свършената ни работа. Към 2 часа си бихме шута и отидохме да положим морни тикви.

26.10.13 г.

Plastic Bo. - Концерт в "Тънка червена линия" - София - 26.10.2013

Димитровденски концерт. Един от последните, преди да влезем да записваме поредния албум. И първи с Владо то може би три години подред. Не го бях виждал толкова време, а ми е толкова мил....

Дойде на чека, просвирихме нещата, после дойде и Гошо и бяхме готови. Тъй като имахме поне три часа до началото на свиренето се прибрахме до Иван и аз поспах малко. Отидохме към клуба в 22:00, и започнахме в 23:00. Дойдоха много приятели, с някои от тях не се бях виждал доста време и срещата ми с тях беше много приятна. Свирихме 3 часа, след което правихме малко лаф и отидохме у Кристина - на Преслава сестра и. Общо взето го отчитам като грешка, защото нито имахме силите, нито особеното желание да ходим другаде, освен да спим, но пък така сме го решили на момента, така е станало. Там полафихме малко и сутринта с едно такси се прибрахме на "Петър Богдан".

Когато Владо е с групата, тогава доста по-широко композирам, имам повече място за реализиране на идеите си, а и някак си музиката звучи много по-пълно и красиво. Вероятно ще го усетите в следващия албум.

21.10.13 г.

Техниката за изписване на стенописите в храм "Св. Богородица Петричка" - НПК "Асенова крепост"

Стенопис "Св. Архангел Михаил"
В периода XII-XIV в. византийската живопис преживява последния си краткотраен, но ярък разцвет, наречен „Палеологов ренасанс". Този разцвет бил свързан с разпространението на хуманистичните тенденции във византийската култура от онова време. Той е характерен със стремежа на художниците да излязат от рамките на установените канони на църковното изкуство, да се насочат към изобразяване не на отвлечения, а на живия човек с неговите страсти, радости и скърби.

 Забележителни паметници от това време са мозайките и фреските в манастира Хора (сега джамията Кахрие-Джами) в Константинопол (XIV в.).

Стенописите в храм "Св. Богородица Петричка" са дело най-вероятно на византийски зографи. Техниката на изпълнението им се нарича "мокро фреско" ("буоно фреско" или "ал фреско"). В тази техника, характерна за периода, се използват устойчиви калциеви (варови) пигменти, които, разпръснати във вода, се нанасят върху прясно поставена хоросанова мазилка. Те се поглъщат от мократа стена, превръщайки се в интегрална част от нейната повърхност. Това е запазило част от стенописите в крепостната църква въпреки седемвековните капризи на времето и посегателства.

Мокрото фреско изисква сложна подготовка на грунда, състоящ се от няколко последователно нанесени поддържащи слоя ("грапав", "кафяв", "пясъчен", "аренато" и накрая - живописен - "интонако"). Живописта се нанася на отделни сектори върху предварително наложената схема-рисунка с изрязване на очертанията върху грунда с твърд предмет (обикновено с шило), толкова големи, колкото художникът може да изпълни наведнъж. Парче картон, на което предварително има нарисувана готовата част от стенописа се полага върху основата и по самите очертания се пробиват малки дупчици. След това отгоре се посипва фин въглен стрит на прах. Духа се отгоре през малките дупчици и въглена влиза отбелязвайки се на стената. След това получените очертания се минават с шилото и се започва работа. Зографът нямал право на грешка, поради спецификата на тази техника. Ако нещо било обърквано, то се свалял целия слой и се започвало наново. Неслучайно това се счита за една от най-сложните техники.

"Медальони", отделящи първи и втори регистър
стенописи на западната стена на наоса
Съхненето на мазликата е между 4-6 часа, следователно в този интервал трябва да се нарисува стената. Техниката се изпълнява “на парче” и по слеве. При всички техники “на парче” последният слой се нанася от горе на долу, защото ако започнем в обратна посока, горните слоеве ще се стичат върху долните. Мазилката се нанася по контурите на рисунката.

Частта от мазилката, останала ненарисувана, се изрязва и се полага (на два етапа, веднъж - през нощта и втори път - сутринта) непосредствено преди следващото изпълнение. При интериорни условия мокрото фреско е една от най-устойчивите живописни техники. Цветовете са с бляскава повърхност, с течение на времето придобиват матово излъчване.

Мокрото фреско не е подходящо за външни стени, тъй като живописният слой се изнася от замърсените въздушни частици.

Боите се изработват от естествени пигменти направени от минерали, земни оксиди и глини смесени с вода. При фреско техниката стенописта се превръща по-скоро в част от ново формираната стена/камък, отколкото в слой върху повърхността. Това прави фреското единствения чисто органичен или „зелен” метод на рисуване – не се използват никакви разтворители, лепила или направени от човека материали. Той е също така и най-трайния метод за рисуване, при който творбите не избеляват, не се обелват и т.н. Остарелият наронен вид на фреските е резултат от нарушаването на целостта на стената, не на картината.

Стенописите са разработени първоначално само с един цвят, което е характерно за "Палеологовия ренесанс". Това е зеления цвят. От този избор зависи и цветността на изображението. В последствие с други цветове са се разработвали сенките и се е правил полутон. След което със силно разредени пигменти се е оцветявало и се получавало  оптично смесване на светлината.


Източници:

- Енциклопедия на изобразителните изкуства (БАН)
-  "Фрескова и варно-казеинова техника" - (“Технология на изящните изкуства”) - К. Цонев
- "Религиозното изкуство по българските земи в периода 11-20 век"
Автори: Надя Петрова, Виржиния Пенчева-Стоянова, Гриша Кубратов,
Зорница Станева, Миглена Молхова
Съветници: Красен Бербенков, Галина Генчева, Елена Хараламбиева
- "Православна литургика" - проф Благой Чигфянов (Издател: УИ "Св. Климент Охридски")
- "Същност, форма и символика на православното богослужение", прот. Х. Димитров ГДА, 1959/60.
-  "Литургика", архим. Авксентий (В. Търново, 2005)

28.09.13 г.

Преход Сини връх - Преспа - Рожен - 28-29.09.2013

В подножието на връх "Свобода" - 1915 м
Още в средата на седмицата стана ясно, че този преход ще е в графа "тежки". Прогнозите за времето никак не бяха обнадеждаващи, но въпреки всичко от първоначално обявилите желание около 15 човека, една шепа хора бяхме на старта на прехода, в подножието на връх "Сини връх". Ангате Рошлев и Веско Николов ни закараха до старта, понеже иначе нямаше никакъв шанс за един ден да се мине този маршрут, за който в интернет почти нямаше информация. Като цяло това бе нормално, понеже местата от където се минаваше, бяха царствто на мечки и друг дивеч, защото се пресичаше резерват "Кормисош".

Първата забележителност беше скален феномен "Стражите". Невероятно красив каменен масив, изглеждащ точно сякаш от магия хора са били вкаменени :)) Направихме няколко снимки, след което продължихме по все още черния път. Подсякохме от запад връх "Момин камък", и тогава започна да вали по-сериозно. Беше ясно, че цял ден ще е така, само се надявахме да няма гръмотевици, понеже в повечето случаи се движихме по билото на планината. Навсякъде по пътя имаше хранилки за дивеч и дървени кулички за отстрел и наблюдение. След около час черния път свърши и ние бяхме точно на билото. Невероятна красота. Полюбувахме се и продължихме по чукарестите тераски, понеже да се говори за пътека беше абсурдно. Достигнахме много голям каменен масив, който се опитахме да преминем, но се оказа невъзможно, затова го подсякохме отново от запад. Тук изгубихме около 40 минути, понеже нямаше никакви признаци за пътека. Вече бяхме изминали около 5 км., но за 2 часа и половина, което беше доста зле, но както вече казах, липсата на пътека, камо ли маркировка си оказа влияние.

Изведнъж излязохме на чудесна пътека с маркировка и указателни табели. Може би излязохме от нашата Община ? :) От тук (около 1300 м) до около 1600 м. надморска височина, пътеката кривеше от западния край на билото, като на няколко пъти излизахме на голи тераси от които се виждаше или част от целите Източни Родопи, или гледка към Беланташ, Караджов камък и Кръстова гора.

След като достигнахме най-високата точка от тази част на маршрута (Сини връх - черния път за Загражден), изведнъж започнахме да се спускаме надолу по широк друм, който минаваше по изсечени скали. Личеше си, че това е дело на човешка ръка. Колосален труд, но кой го е направил не знам, а и едва ли някой знае. От тук видяхме т. нар. "Родопско конче". Нищо общо с "кончетата", но явно е някаквър превал меду две била. Ние не можахме да видим какво представлява точно, защото преминахме от задния му край - там, където гората бе превзела терена. Малко разочаровани продължихме към следващата ни цел - ловна хижа "Акватепе", понеже имахме силна нужда от храна и сушина. Дъжд вече не валеше, но ние бяхме гвак, заради ходенето по мокрите пътеки, обрасли с трева.

Иозставена ловна хижа "Акватепе"
Тук вече наистина дивотията е пълна. На около 4-5 часа ходене във всяка посока няма населено място и това е т. нар. "point of nowhere" - място от където може да вървиш само напред. Друг шанс нямаш...

 Навсякъде имаше изпражнения, стъпки, ровено от прасета, тежка мизиризма на дивеч, явно подплашен от нас и буквално преди минути станал от леговищата си. А в унисон с гъстата гора и непроходимия терен си беше доста тегаво.

След няколко километра по източния склон, отново превалихме билото и тръгнахме по западния, а на няколко пъти чухме рев под нас. На това място ви спасява само спрей за мечки и адски кураж, и голяма група с вас, иначе сте го загазили яко. Неслучайно навсякъде по постовете, които четох се твърди, че това е един от най-непознатите кътове на Родопите като цяло.

След около километър ходене излязохме на големи поляни и с изненада установихме, че сме стигнали изоставената ловна хижа "Акватепе". Това бе чудесна новина, понеже по изчисления имаше още два километра до нея. Наоколо пасяха два коня, а хижата бе отворена. Вътре - няколко легла, постелени и готови за туристи, изчистена печка с камара дърва до нея. Едно спасително място, точно по средата на тази част от маршрута. Ние обаче решихме да не цапаме вътре, защото бяхме целите в кал и решихме да излезем вън на пейките пред хижата. Когато излизах обаче съвсем ясно се чуха тежки стъпки на горния етаж, както и приглушен говор, но не го казах на другите за да не се шашнат допълнително ;). Хапнахме, сменихме мокрите дрехи и продължихме по маркировката, която е бяло- червено-бяло и бяло-зелено-бяло.

След поляните, билото се пресича и пътеката тръгва по ясно очертан друм, настлан с тежки каменни плочи. Терена е доста тежък, хлъзгав, а под теб има урви, някои от тях сигурно над 100 метра. Върви се около 2 километра по сипеи, а долу под нас се появи някаква махала, но като я видяхме, разбрахме колко високо и на какъв склон сме. Преминахме и през огромен сипей - аз лично такъв в Родопите не съм виждал. Почувствах се за миг на Олимп или на Вихрен. Последва спускане, след което отново изкачване в разредена иглолистно-широколистна гора. Последва много голямо изкачване и това беше !! Стъпихме на черния път за Загражден!! Здрааааавейтиии !!! ИИИуу ! :)

Паркирахме се като прани гащи по пътя за да си вземем сулука и решихме да тръгнем надолу по пътя, защото картата, а и логиката сочеше точно това. Може би около 200 метра преди да стигнем един остър завой, от който според картата започваше дере по което да вървим, за да стигнем върха, който се виждаше високо над нас и на който имаше голяма антена се чу рев на двигател.  Беше пикап с двама човека в ловни облекла. Категорично ни заявиха, че това не е нашата посока и ако тръгнем по нея не ни чака нищо добро (после разбрахме какво са имали предвид). Видяли се в безизходица ги помолихме да ни закарат пак до изходната точка, понеже и те бяха в същата посока. Слава Богу ни взеха и пак се озовахме там, от където тръгнахме, само че изгубили един час. Вече бе 16:00, дъждовни облаци се бяха скупчили над нас и ни чакаше нищо хубаво.

Маршрута се уточнява на сушина
Тук пътя се разделя на две - единия тръгва надолу и на него има табела "Кормисош", а на другия има табела "Община Баните". Тръгнахме по него и след около половин километър излязохме на една каменна чешма, която ни бе посочена като "Кръглата". Тя е построена заради трагичен инцидент, при който от ловджийско невнимание е прострелян фатално 21 годишен младеж от района.

От тук пътя се разделя отново и ние хванахме този, който влиза в буковата гора и тръгва на запад. Очаквано дъжда заваля и въпреки големите дървета станахме мокри до кости. Вдигнахме надморската с около 200 м. за 40 мин, но настъпихме яко, защото времето хич, ама хич не беше добро.

Излязохме в източния край на големите поляни, които бяха наша финална права преди връх Свобода, но тук вече бе невъзможнод а продължим, заради дъжда и гръмотевиците и видяхме пред нас изоставена постройка. Тук хапнахме, запалихме огън и пихме ракия :)) Решихме вместо на Преспа да спим в Свобода, понеже нямаше да ни стигне времето за ходене до там. Вече беше 18:00, а ние имахме още много път.

Тук вече вървяхме по широк коларски път и след няколко завоя видяхме големия връх с антена, който искахме да превземем още от дерето отдолу, но горските служители ни върнаха така категорично. Тук започнахме да чуваме странно мучене, което се засилваше със всяка изминала крачка. Оказа се, че е размножителния период на елените. Буквално мученето се чуваше от всякъде, а аз видях отсреща един елен, който гордо се разхождаше по склона. Ицо и Митака отидоха до обрасло било срещу нас, с надежда да снимат благороден елен, но не успяха. В последствие разбрахме, че това е било доста рисковано, защото в този размножителен период благородните елени са изключително агресивни и съзират заплаха във всичко. Освен това загубихме половин час, и решихме с бърза стъпка да наваксаме.

Достигнахме до бившата ферма за тибетски якове, където преди години е имало неуспешен опит за размножаване на заселените тук 40 тибетски яка. Бракониерите са им видяли сметката. От тук вече се виждаше потъналия в мъгли връх "Свобода".

Връх "Свобода" (изглед от северозапад)

По пътя видяхме може би 40 дъждовника, които по принцип са в "Червената книга" на България. Хубаво е, че това животинче намира място за живеене и спокойно се развива в тези девствени райони.

 Падна мъгла и започна да се свечерява - най-лошата възможна комбинация. Важно е, че имахме под нас широк път, който вървеше в правилната посока. Вече по тъмно стигнахме голямо поселище от дървосекачи и началото на асфалтовия път за хижа "Свобода". "Разгеле" - казахме си, но далеч това не беше всичко от този ден. От тук до хижата бяха 3 км, но един от дървосекачите каза, че хижата не работи... Тръгнахме по асфалта и на 1/3 от пътя спряхме за да решим какво ще правим и да се подкрепим малко. Температурите падаха драстично, бяхме вече на 1800 м. часът бе 21:00 и нещата никак не бяха в наша полза.

Понеже досега почти нямахме обхват на телефоните, намерихме телефона на хижаря на "Свобода", който се оказа в болница и разбрахме, че няма да се случи да спим там. Оставаше варианта още 9 километра до хижа "Преспа", където имахме и резервации. Заради времето и смъртните случаи, следствие на нападение от мечки, това беше абсурден вариант, но единствен. Тогава се обадихме на бай Асен (хижар на "Преспа"), за да го питаме по-детайлно за маркировка и начало на туристическата пътека, свързваща двете хижи. Бай Асен беше опънал бая ракии и не успяхме да се разберем с него. След около 5 мин телефона звънна и от другия край ни казаха, че са дървосекачи, които нощуват в хижата и имат високопроходим джип и ще дойдат да ни вземат. Не можете да си представите как ни подейства това :) От тук обаче имахме друг проблем. Да се локираме. Не успявахме да обясним на човека къде сме, за да дойде да ни вземе. Вече бяхме почти до хижа "Свобода", когато се наложи да се върнем отново 2 км до поселището на дървосекачите. Хората, които бяха тръгнали да ни търсят са мислили, че ние сме от другата страна на върха, на пътя в посока село Манастир. Ходили чак до селото, бипкали, викали, но нямали обхват. Ние пък сме се намирали от другия край - от страната на село Давидково. Тъкмо вече нещата взеха да излизат извън контрол и завоя над нас се освети от фарове !!! Пристигнаха !!! :)) Натоварихме се 6 човека, те бяха двама и тръгнахме по черен път за хижата. Казвам си честно, виждал съм много бруталии по баирите, но това ако бяхме тръгнали да го минаваме, не съм сигурен, че всичко щеше да е наред... Скоро вълци са изяли едното малко конче на дървосекачите, а мечката се появявала и ревала наоколо всяка нощ. Просто нещата бяха критични..

Камината на хижа "Преспа"
Когато отидохме в хижата, бай Асен вече беше летва пиян, но няколкото дървосекача бяха в очакване да разберат дали всичко е наред. Нацепиха дърва, напалиха голям огън и вече всичко беше наред. Приятели постоянно звъняха за да разберат как сме, но вече всичко беше наред.

В разговор с тях се оказа защо горските служители са ни отклонявали толкова категорично от прекия маршрут по пътя за върха с кулата - били сме на около 300-400 метра от развъдника за мечки, и ако не беше станало така, че тия хора да дойдат жална ни майка...

Хапнахме, пихме по една ракия и направо припаднахме. Равносметката за деня беше 32 км и около 3000 м денивелация (нагоре и надолу).

Всичко би било наред, ако не бяха условията, които ни спираха постоянно и налагаха забавяне, объркването на няколко пъти, заобикалянето на препятствия и доста тежките пътеки по пътя.

Сутринта Родопа ни посрещна със своите най-красиви моменти. Утрото над планината, погледнато от Преспа е една от най-вълшебните неща, които може да видите някога и някъде.

След закуска, преход на част от групата до връх Преспа, обяздване на кон и снимки, тръгнахме около обяд надолу. Първата ни цел беше "Хайдушки поляни". Там направихме няколко кадъра, след което пресякохме сухото засега езеро и излязохме на пътя за хижа "Момчил юнак". Там обаче ни върнаха заради кучета и отново през гората излязохме на черния път за кола. По него минахме "Момчил юнак" и след 2 километра излязохме на ски-център "Картола". Тук надеждите ни бяха да хванем стоп за надолу, обаче първата кола, която спря бе едва малко преди разклона за НАО "Рожен". Там качихме Ицето и Петя и ние продължихме надолу. Малко преди Рожен ни спря един човек от Чепеларе и ни качи до там. По пътя, на разклона за Пампорово и Проглед видяхме Христина от Момчиловци ;)) Слизайки на Чепеларе и се обадих и разбрах, че ще пътува за Пловдив и имали две места. Качихме Валя и Илияна (направо за Пловдив) и ние с Митака останахме последни. След около час и половина (около 20:00) ни спря един човек от Рудозем и в 21:00 благополучно бяхме в Асеновград.

Всичко е добре, когато свършва добре, но този маршрут е наистина добре да се прави по средата на лятото и при хубаво време. Иначе мечките протриват лапи, скрити някъде из мъглите на тези девствени райони на Родопа.

20.09.13 г.

Пътуване в Гърция - Олимп, Лептокария, Ставрос - 20-22.09.2013

Превзехме Олимп
Уговорката ни, седмици по-рано бе да посетим къмпинг "Натура", който е в близост но Фанари и Порто Лагос, но с настъпването на есента и прогнозите за лошо време дадохме задна и пътуването пропадна. Да, но съдбата явно бе решила да ни закара в Гърция с цената на всичко. В разговор с Паньо стана ясно, че трима човека тръгват за Олимп в петък сутринта. Трябваха ни няколко телефона за да се организираме и в 04:00 часа седем човека (заветното число) бяхме на паркинга на ДИП "България". Поехме към ГКПП "Маказа", което бе отворено буквално преди две седмици, за да "маркираме" и тамошната територия. Много от медиите обвиниха Гърция, че нарочно не си пуска граничния пункт, но се оказа, че има за какво. Съседите ни буквално са нарязали планината със четирилентов път, отводнителни съоръжения, маркировки, мантинели - изобщо качествена работа. Нашата работа, особено в Община Кирково няма да я коментирам... Все другите са ни криви на нас - отваряме граница и даваме зор, а всъщност нашите пътища са за оплакване.

Слязохме в Комотини около 8 сутринта. Доста спретнат град, и сравнително бързо се оправихме и стъпихме на магистралата А2, която свързва Александропули и Атина и въщност минава през Кавала, Солун и Литохоро, който бе нашата отправна точка за Олимп. Правят впечатление пунктовете за магистрални такси. От Комотини до Литохоро платихме 6 такси по 2.40 евро и една от 1.20 евро. Така че го имайте в предвид когато тръгвате нататък.

Всичко по пътя бе нормално и точно в 12:00 бяхме в Литохоро. Спряхме за малко да хапнем, да се снимаме до храм "Св. Никола", да прегледаме табелите за Олимп и тръгнахме по пътя, който води до последната точка за коли - местността "Приона", която се намира на 1150 м. По пътя минахме и през манастира "Св. Дионисий Олимпийски", който бях посетил преди 3 години като част от едно поклонническо пътуване.

В местността "Приона" - последната спирка за коли 
В местността "Приона" бяхме около 13:30 готови за тръгване нагоре. Имаше всякакви групи - македонците, руснаците и сърбите преобладаваха. Имаше и няколко българи. 950-те метра денивелация до хижата, в която щяхме да спим (Refuge A - 2100 м) се преминаваха в отсечка, дълга 6.1 км. (както указваха табелите). Ние обаче се убедихме, след като засякохме маршрута с нашите gps-и, че отсечката е с дължина приблизително 9 км.

В началото се минава през един дивно красив водопад със синьо-зеленикава вода, която се ползва (табелите са категорични по този въпрос) само за пиене. От там нагоре пътеката лъкатуши в тясно дере, където след километър и половина стига до сухо речно корито с огромни камъни. То се пресича и пътя започва да се катери доста стръмно нагоре. Следва километър сред букова гора и отново стигаме до място за отдих - две малки беседчици с пейки. Тук пътеката обръща своята посока явно движейки се по изкачващото се било, отново се движи в букова гора, където дори имаше и кратки равни отсечки. Отново стигнахме до сухо речно корито, след което започваше истинското изкачване.

Въпреки наклона хората не бяха оставили и метър без дървени парапети, без терасиране на пътеката и без стъпала. След 2 километра по този наклон видяхме и хижата - високо в облаците над нас. Тук достигнахме трето сухо корито на река, което явно пролетта е доста пълноводно и разбрахме, че най-стръмното тепърва предстои. Като казвам стръмно - наистина стръмно. Изплезиха ни се езиците, а като се има в предвид, че облаците с дъжд бяха току над нас, бързата крачка беше задължителна.

Точно в 18:00 бяхме на 2100 м в хижата. От нея се откриваше невроятна гледка към огряното от слънчеви лъчи море, и се виждаше и малка част от Литохоро. Тук обаче си беше доста студено. Оказа се че в 110 местната хижа няма места и трябваше да спим в столовата срещу 4.20 евро, вместо 12 в хижата. Оказа се, че хижата е с генератори и в 22:00 всичко угасва. Направи ни впечатление как нямаше герултии след угасването на лампите, а всичко бе културно и хората наистина си легнаха.

21.09.2013

В подножието на "Митикас" - хижа "Refuge A" - 2100 м
Станахме в 5:30 готови за качване. Аз оставих всичко в хижата, взех 3 литра вода и фотоапарата и тръгнахме да покоряваме върховете. Движихме се доста бързо и това даде ефект. След хижата пътеката тръгва по тревист и обрасъл с иглолистна растителност склон, в дясно от който се виждат върховете "Скала" и "Митикас". Около 2400 метра всякаква растителност изчезва и се стига до една скала, на която има табела с името на чешка туристка загинала тук вероятно по време на инцидент. От тук има още една отсечка, която води до една указателна тебела и тук пътеката се разчленява. Едната води нагоре (която повечето покорили Митикас ползват за спускане), а другата продължава плавно по склона в посоката от която идва. Ние хванахме плавно качващата се и след няколкостотин метра се озовахме в местност, подобна на "Казаните" в Пирин. От тук започваше тясната криволичеща пътека до връх "Скала" и от там започваше превземането на "Митикас".

Много е тегаво качването, всичко става бавно и с много издръжливост. Времето в интерес на истината в повечето дни е мъгливо и облачно тук, но сякаш по поръчка за нас беше чудесно и нямаше нито едно облаче.

Малко преди върха свихме по скалите надолу с Ицо Бояджиев да снимаме стадото диви кози, което спокойно чоплеше рядката трева между камъните. Тогава се подхлъзнах и чантичката от фотоапарата, в която бяха телефони и ключове се претърколи по камъните под мен. Уж събрах всичко и продължих нагоре. Стигнахме върха, направихме снимка за спомен и когато проверих чантичката се оказа, че ми е изчезнал служебния телефон. Това означаваше над 400 номера и безценни контакти. Не можех да си позволя да го загубя и вместо по другия маршрут, тръгнах по обратния за да търся телефона. Търсих го повече от час и половина, докато го открих в цепнатина между две скали, паднал в малък храст хвойна. Отдъхнах си, но другите от групата вече отдавна бяха превалили каменните склонове и бяха тръгнали надолу. С бърза крачка слязох до хижата за около час - от върха до хижата е около 3.5 км. но групата още ги нямаше. Те слязоха 10 минути след мен и се оказа, че сме били съвсем близо един зад друг.

Вече бе 15:00 а трябваше да тръгваме надолу, за да имаме време за намиране на място на плажа за спане.

На път за "Митикас"
Тръгнахме за "Приония" и по пътя за нагоре срещнахме страшно много гръцки ученици, които явно училищно организирани щяха в неделя да качват Олимп. Около 2 часа и половина ни отне слизането, понеже не искахме да рискуваме с бързина и да ни се отвъртят капачките а бавно и спокойно да слезем.

В 18:00 си взехме довиждане с Олимп и поехме към крайбрежието, за да вкусим и от неговата неповторима обаятелност. Нямахме обаче много време и решихме местата, които бяхме решили да постим да бъдат съвсем бегло преминати, но все пак да ги "уважим", както се казва. Така и така не идваме всеки ден в Гърция, особено пък на Олимп.

Първата спирка след Приония беше средновековния манастир "Св. Дионисий Олимпийски", който е частично разрушен от немската армия по време на Втората световна война. Сега има усилени дейности по реставрацията и възстановяването му. В манастира имаше двама монаси, които благо и кротичко стояха благоразположено в близост до църквата.

Следващата ни спирка бе новият манастир "Св. Дионисий Олимпийски", койтo е истинско олицетворение на отношението на гърците към Православието. Бил съм там и това ми посещение бе второ, но по-скоро повлия много силно на моите спътници, които често правиха паралел между Бачковски манастир и отношението на калугерите там, отношението на гръцките духовници към поклонниците.

С много зор и обърки излязохме от Литохоро, понеже ни направи впечатление, че гърците имат всичко друго, но не и знаци и табели. Да се чуди човек Зевс да не би да им е сложил по един gps в главите по рождение.... Такова лутане падна докато се влеем на магистралата, че направо стана тъмно.

В Лептокария спряхме на един "Лидъл", накупихме маса ядене и бири, след което право по улицата надолу и на paralia :)) Директно Бакала вкара колата на плажната ивица, където имаше доста рибари, ние обаче опънахме чувалите, хапнахме, пихме по 2-3 бири и заспахме, защото бяхме като пребити.

22.09.2013

Утро на плажа в Лептокария
Добро утро !! :) В 7:00 бяхме станали и доста свежарки. Решихме да не чакаме до към 10-11 часа да се стопли, а да използваме това време да се качим по на север между Солун и Кавала и да ползваме слънчевите часове на деня (ако имаше такива) за плаж.

След супер изнервящо търсене на газстанция в Катерини, успяхме да заредим на едно "Еко" и дадохме газ към Солун, а след това към Кавала. Времето бе облачно, но не губихме надежда, че нещата ще се наредят в наша полза. На около 30 километра преди Кавала слязохме на плаж, който се явяваше един залив, от който започваше Халкидики и по-точно ръкава на Света гора (Атон). Селцето се казваше Ставрос и беше невероятно красиво. Разпънахме катуна, резнахме салатка, сипахме ракийка и се наслаждавахме на септемврийското слънце и топлото 23 градуса море. Аз изгорях бая без да се усетя.

В приятни мохабети времето си минаваше и стана 16:30. Решихме да потегляме направо за България, защото преди това имахме идеи да минаваме през Кавала. Малко по малко стигнахме Ксанти. Бяхме взели решение да минаваме през Златоград, но благодарение на тъпите им пътища без табели повторихме моята грешка от концерта на Sublime в Солун - изпуснахме отсечката за Ксанти и продължихме за Комотини, без изглед за връщане, защото трябва да минеш 40 км, за да обърнеш и да хванеш обратен път за Ксанти... Трагедия....

В Комотини се объркахме и пак бая филми, докато излезем от града. Имаше мач и добре, че имаше охранители полицаи та ни обясниха за пътя, прекараха ни през едни улици и най-накрая успяхме да излезем и да хванем на пътя за "Маказа".

Плажът на Ставрос
От там - нормално преминаване през ГКПП, нормалните дупки и гаден път през Кирково и Джебел. Всичко отново започна да ни напомня за България в най-добрите и краски. Със спокойно каране и няколко кратки спирания бяхме в Асеновград около 22:00 ч. Разтоварихме нещата и си взехме довиждане с уговорката да идем пак другата година, когато всичко вече е проучено и няма да има проблеми с неясни неща, нощувки и маршрути. Определено тук голямата група няма да е пречка, а ще е опора, защото пътят до върха не е толкова много, но определено е доста тежък като ландшафт. Просто трябва спокойствие и увереност. Всичко друго е без значение.

Като пари - храна, гориво, спане, пътни такси и туристическа застраховка - всичко ми излезе около 90 лева :)) Почти без пари. Когато човек не е капризен и не го бърка да си метне чувала на плажа, удоволствието от уикенд в топла Гърция е почти без пари :)) Пак ще идем и то цялата група, това е сигурно ! :)

12.09.13 г.

Храм "Успение Богородично" - Широка лъка - 12.09.2013


Кратко видео представяне на църквата в Широка лъка - "Успение Богородично" от 1834 г.

8.09.13 г.

За риба на Руенското езеро - 08.09.2013

Руенското езеро
Много отдавна ми беше минало през главата да ида там за риба, просто чаках подходящия момент. С Митко Налбантов и жена му тръгнахме да видим дали ще ни излезе късмета на това разкошно място, което се намира малко след Асеновград в посока Пловдив. Натоварихме се, заредихме се със стръв и потеглихме. Цената за риболов тук е 10 лв на ден, като всяка хваната риба се заплаща с изключение на червеноперка, костур, чаушан. Отидохме уж на сянка а след час ни запатка слънцето. Хванах 6-7 костура и кефала, Митака и той хвана един, но бяха доста дребни. Решихме да идем от другия край и това беше добра идея, понеже там тъкмо бе станала сянка. Помолихме едни хора да ни дадат малко царевица да пробваме и за нехищна риба, но уви. Нищо не ни клъвна.

На около 40 метра от нас едни пичове (явно собствениците на ресторанта) през 10 мин вадиха шарани от порядъка на поне 5 килограма и ги пускаха в един голям резеровар, близо до ресторанта. После кеф ти прясна риба на хубава цена.

Един пич до нас за един час хвана около 7-8 килограма червеноперка. Направо я побърка. Хващаше на царевица от консерва и на около 3 метра дълбочина. Явно бе уцелил дъното и ги разпра. Ние с нашите жални въдици не можехме да хвърлим колко него и може би това бе причината нищо да не хванем. А и може би нашата неопитност :) Неуспеха всъщност доста ни амбицира и си обещахме скоро пак да идем там и да им разкажем играта на тези рибоци.

6.09.13 г.

Stop Bg - I LIKE FEST (Пловдив) - 06.09.2013

Една позната - Миа ми се обади с предложение да свирим с близнаците на този айляшки фестивал в градската градина в Пловдив по случай гилемият цикъл празнични събития по случай Съединието на България. Иван и Гошо бяха заети, но аз и предложих да свирим с Рошката и Даката. Хем не бяхме свирили от бая време.

На 6-ти Ангата Рошлев ми помогна много, като ме закара до Пловдив да си занеса кубетата и китарите, понеже Рошката щеше да свири с една от моите китари. Разтоварихме и започнахме да се готвим за чека и за свиренето. Имаше доста познати с които не се бях виждал бая време. Пихме уискита, бири, после минахме на водка. Дойде време да свирим и аз бая се бях омагьосал. Иначе свирихме доста яко, макар, че не бяхме свирили година може би.

Имаше някакви типове, които тряскаха пой пред нас докато свирихме. Получи се доста въздействащо за публиката. Свирихме около 50 мин, а след нас бяха Ревю. Аз за тях така се бях кордисал, че хич и не ги слушах. Около 12:00 със Спас, Харито и дечурлигата им се прибрахме към Асеновград, като преди това си бях пратил Владко по други познати.

IX Български Толкин Фестивал - 2013 - 06-08.09.2013

30.08.13 г.

Язовир "Голям Беглик" - 30.08-01.09.2013

Язовир "Голям Беглик"
Това е едно от най-красивите кътчета на земята. Винаги страшно ми е било приятно да съм тук, - във гората и почти до водата.

Едно своеобразно "закриване" на сезона, макар и съвсем символично бе запланувано да стане точно тук с групата, с която обикаляме из балканите. Събрахме се доста хора, особено втория ден. Щяхме да ходим до връх "Голяма Сюткя" ама май ракията първия ден ни дойде в повече и затова го ударихме на лежане. Опитахме се и да хващаме риба, но успяхме да хванем само няколко костура и една по едра червеноперка. Като изживявания нямаше кой знае какви, защото това място предразполага за истински релакс, почивка и обиране на всякакви нерви и напрежение.

В последния ден направихме една хубава разходка на целия язовир - от началото до края. Един пълен кръг. Всичко това бе точно 25 километра. Останалите хора направихме предния ден вело обиколка, а имаше и фенове на обиколки из язовира с кану. Много атрактивно и завладяващо.

Магично място и винаги когато съм тук ми се иска никога да не си тръгвам. Догодина си заплюхме едно място - къмпинг 10. Там е истината - едни огромни поляни и страхотно островче в язовира - току пред теб. Мисля обаче да е за поне 3-4 дни. 

24.08.13 г.

Преход до "Момина сълза", село Бачково и стар "римски" път - 24.08.2013

Запазен участък от стария друм
Започнахме нашия преход с надеждата, този път всичко да е по план и да преминем по този стар друм. В 08:15 тръгнахме по познатата пътека от параклис "Св. Трифон" - Високата пещ и стигнахме до мостчето, от което тръгва пътеката за Момина сълза и Безово. След около 300 метра е мястото за почивка, където двете пътеки се разделят - наляво е за Гонда вода и Безово, а надясно за Момина сълза.  Следващата почивка бе белязана от един интересен факт - тъкмо се разтоварихме за глътка въздух и нещо в гората започна да шумоли. Огледахме се и видяхме групичка диви прасета - около 5-6. Толкова близо до Асеновград, направо се втрещихме.  Продължихме нагоре и с надеждата да срещнем някоя мечка, но уви...

Хижа Момина сълза е в отчайващо състояние. Само една охранена котка и две дрехи на простора издаваха, че тук изобщо има някакъв живот. Параклис "Св. Никола" вътре е много зле, но благодарение на металните скоби, които са вбити в него с бетон дават знак, че той ще се противи на обратите на времето още дълги години. Тъжна гледка като цяло, но позната на фона на всичко "стопанисвано от К.Д. и Н.А. и Ко. в последните години в Общината.

Пътя за Бачково е приятен и се вие по гънките на планината. Минава се край доста изоставени сгради, за които знам че са били места, в които монаси от манастира са давали различни обети и живеели, изпълнявайки ги. Има много от т. нар "Бачковски градинки", но вече запустели и само големите каменни зидове напомнят за тях.

От Момина сълза до Бачково се стига за около час и половина спокойно ходене. В селото се излиза от страната на "Старата ракиджийница". Пихме вода, починахме малко на сенчестата пейка срещу кръчмето, носещо култовото име "Три кротушки" и тръгнахме да превземаме каменния друм.

В началото пасажите са добре очертани, виждат се и големите подпорни зидове, но колкото повече се ходи напред, толкова повече си личат белезите на времето. Има и един фрагмент от каменен мост, който обаче се е срутил незнайно кога, и сега пътеката утъпкана от краката на стотици поклонници, туристи и пътници минава над него. Голям проблем за нас беше това, че всичко бе обрасло с гадни и коварни малки храсти, които безжалостно ни драха и шибаха. Около 45 мин след качването ни на този друм стигнахме много красиво място. Бяхме точно над ВЕЦ-а, който беше до първия тунел. От там се виждаше Костницата на Бачковския манастир, както и Асенова крепост и Асеновград. Под нас беше река Чая, която прави завой около Тунела и чудните вирчета, които ние наричаме "Джакузитата" :)

Изглед към село Бачково
От тук обаче стана интересно. Пътя започна да се разклонява постоянно, храстите става все повече до момента, в който вървяхме с 1 км в час в пресечена местност, обрасла и пълна със сипеи. Минахме може би 30-40 метра и виждайки, че просто няма шанс да минем слязохме на черен коларски път на около 100 метра от моста пред тунела от страната на Синия вир и заведенията пред него. Излязохме на шосето и с нежелание извървяхме участъка до Луковица и стария каменен мост над Лясковската река, за да се включим отново във видимата част на каменния друм. Най-интересното, което не знаех и ме втрещи е че между Луковица и Лясковската река има басейн с олимпийски размери !! И е на 4-5 метра от шосето. Само че времето така е вилняло там в подло съдружие с човешката безстопанственост, че ако не ти го покажат никога няма и да предположиш, че такова нещо съществува.

Около 16:00 вече вървяхме последните си метри преди Асенова крепост. Хубаво място, но трябват доста пари за да се превърне в нормална пешеходна пътека. При всички положения си струва, защото нямаме нормална пешеходна връзка между Бачково и Асеновград, а да се ходи по шосето просто няма смисъл да коментираме. На фона на това обаче, че нямаме един заслон дето се вика, ние сме тръгнали за други неща да мислим... Все пак той си седи там - обрасъл, осакатен на места, забравен и недокосван, но надяващ се отново песента на стъпките да зазвучи по него.

10.08.13 г.

10-11.08.2013 - Рожден ден в Добростан, пещера Добростански бисер

Част от палатките
Реших да си празнувам рождения ден на старта за парапланеризъм над Добростан. Направихме организацията с колони, барабани и китари и се качихме горе, където се надявахме да се получи яко парти.

Около 17:00 първите хора започнаха да идват и не спряха да се точат чак до късни доби. Имаше може би 150 човека, което е супер. Такива инициативи като цяло събират народ, защото при всякакво събитие в района, хората гледат да се махнат от жегата на града. Свирихме може би около 5 часа, след нас музика пуската Зиг и Хила. Беше мазало, много яко парти. Всякакви хора се бяха събрали, много яко беше, че и Диляна си празнуваше рождения ден и така агитката стана много по-сериозна.

На сутринта се организирахме за кратък преход до пещера Добростански бисер и връх Попа. Пещерата още не беше обезопасена, но ние бяхме внимателни и влязохме донякъде. След това отидохме и до подстъпа на връх Попа, където починахме, полафихме и после газ наобратно. Много силен уикенд.


28.07.13 г.

Преход до връх "Червената скала" - 1500 м. нв. - 28.07.2013

На връх "Анкина скала" - 1395 м. Долу -  Бачковски манастир
7 човека се събрахме за поредния преход, който този път беше сериозно предизвикателство - между 25 и 30 км. Маршрутът ни бе точно определен, поне до частта си до връх "Червената скала". От местността "Св. Трифон" поехме по тясната пътека, която пресича скалистия склон, издигащ се над реката срещу мелница "Никола Панайотов". Преминахме над надвисналия над нас скален феномен "Бабата", обиколихме склона и слязохме до каменния мост, който се намира в дерето над "Високата пещ". От тук пътеката се разделя на две - едната е в дясно от моста и е за хижа "Момина сълза", другата пътека тръгва по "Корудере" и след няколко десетки метра свива отново в дясно за да започне да криволичи по стръмните планински склонове.

След няколкостотин метра пътеката отново се разделя на две - за хижа "Безово" и за хижа "Момина сълза". (ех, колко добре изглежда изречение с две думи "хижа" в него .... ). Там починахме малко и отново тръгнахме нагоре. На един завой, по средата на нищото имаше палатка с англичани. Луди хора. Такива гледки, а те се забили в пущинаците.

Отсечката от пейката до "Гонда вода" е може би най-тежката от маршрута. В началото има чешма с хубава, студена вода. След това пътеката криволичи в дере, което се разширява с времето. След около 2 километра пътеката свива плавно в ляво и предстои стръмна отсечка, след която се излиза на "Гонда вода". Тук починахме и хапнахме. Това, което е било и е "Гонда вода" няма да го коментирам. Писна ми да говоря за призрачни селища или хижи, оставени наследство от Н.А., К.Д. и още безброй малоумни безродници. В това, което е било пионерски лагер навремето обаче нещо се прави - ремонтира се параклис "Св. Илия". Двамата майстори бяха категорични: "Нищо да не остане тук, параклисът ще го има!".

Тръгнахме нагоре, замислени какво ли ни очаква в хижа "Безово". След около 500 метра се показа и тя. Интересно е, че за тази хижа се изискват не повече от 1000 лева - да се купят одеала и чаршафи и да се поосвежи и вароса и хижата може да приема туристи. Ще кача и снимки. Не знам защо никой не се ангажира с този проблем. Дано да има развитие.

Поехме към връх "Безово". Пътеката за него започва точно над хижата, като свръща пак нагоре, успоредно на пътя, по който бяхме дошли. След може би 15 минути достигнахме разклонението, което търсихме и от което започване т. нар. "Самолетна пътека". Интересно име и разбрахме защо така се казва тази пътека. Аз съм вървал горе по билото, но тук не бях минавал и когато след около половин километър по пътеката видяхме паметните плочи веднага се проясни и името на пътеката и огромните железни парчета по пътя, за които нямахме обяснение как са се озовали тук. Тук през септември 1970 при нощен полет загива пилот Деньо Денев, който се разбирва със своя Миг - 17.

Ето какво разказва за инцидента О. р. ген. Иван Дочев:

"Имаше жертви. Първият от нашия випуск, който загина, бе Деньо Денев. Отиде си през септемеври 1970-а. Случи се по време на нощни полети. Преди тях задължително се почива по 4 часа. Даже заедно почивахме. Тръгнахме към старта и той започна да ми разказва какво е сънувал. Говореше ми: „Уж летим със самолетите, а вие трима от випуска ме изпреварихте. Аз вървя пеша и ви викам да ме изчакате, че се изморих, но се скрихте зад един баир.“ Сякаш бе пророчески сън. Излетяхме и Деньо не се върна. Как се е случила трагедията? Влязъл в ниски облаци и се блъснал в Родопите до лагера Гонда вода. Като се издигнеш над ниските облаци, отгоре е луната. Тя ги осветява и изглеждат като море - изключително красива гледка. Под облаците е тъмно, но където е голям град, отдолу се вижда като зарево. Ние сме си говорили често за тези красоти, вероятно той е решил да види как е. Но предполагам, че във фаталния полет под облаците е объркал Асеновград с Пловдив. Снижил се, искал да излезе от тях, за да се ориентира, но се ударил в планински хребет.".

Доста зловещо нали ? Продължихме умислени през пътека, която явно се не ползваше често, понеже прескачахме през няколко метра паднали през пътеката големи дървета. Но не след дълго излязохме на нов кръстопът: Безово - Старият бунар - Червената скала. Нашата посока беше ясна. Стана един доста комичен инцидент, който за някои беше обаче болезнен. Гледахме място, където явно бяха се въргаляли диви прасета и Тошко реши да изследва мястото със своята туристическа тояга, а от разровеното изскочиха стотици оси и с крясъци, псувни и писъци групата ни се разтича на всички посоки. След "битката" се оказа, че има няколко "ранени" от нас, като Тошко бе с два "фрага".

Продължихме и скоро стигнахме на "Анкина скала" (Анкин гроб). Връх, намиращ се на 1395 м. нв, и от който със сигурност е най-добрата гледка към манастира. Нащракахме няколко кадъра и решихме да продължаваме към "Червената скала", защото времето напредваше, а и на открито си беше доста жега.

Пред "Анкина скала" - отзад се вижда връх  "Червената скала"
В 15:30 бяхме на "Червената скала". Жадувана почивка, сладък обяд и невероятно гледки. След вълшебните мигове, около 16:30 решихме да поемем надолу. Тръгнахме по черния път за хижа "Марциганица", и след около километър свърнахме в обратна посока за да се спуснем в гънката между двата върха и да се спуснем към "Клувията". Беше лудо спускане по сипеите, но в крайна сметка намерихме пътеката. Тъкмо си мислихме, че сме на финалната права и видяхме табела "Село Бачково". Нищо нередно дотук. Само че на нея пишеше 2.20 ч... Не ни се искаше да е истина, понеже бяхме стъпили в 20-тия километър ходене. Лека полека обаче, налу по стръмнотиите започнахме да се спускаме. "Червената скала" оставаше все по-нагоре, а ние през дерета, каньони, стъпала във водата и скални зъбери достигнахме до входа на резервата и до "Клувията".

След като починахме и напълнихме от ледената вода на аязмото, почти без сили и гладни като вълци запаткахме по хладната трева на поляните по пътя. Уговорихме и транспорт, че стана 20:00. Преди да стигнем паркинга, където щяха да ни чакат, омахах две кебапчета "Ничинков" и една питка с лютеничка, малко да си взема сулука, че бяхме хвърлили по 7-8000 калории и с Наско Николов - към Асеновград.

Не успяхме да походим по стария римски друм - там където хиляди кервани са прекарвали своята стока към Беломорието, но просто нямахме време за повече. 30 километра - това беше баланса ходене за днес, всички бяхме приятно изморени, очакваше ни сладък, дълбок и здрав сън, който щеше да ни прати с усмивки на работните места в понеделник. :)))

19.07.13 г.

Plastic Bo. - Концерт в "Маймунарника" - София - 19.07.2013

Тръгнах ден по-рано за да се аклиматизирам ако може така да се каже. Нищо интересно - посвирихме, полафихме с Ваньо и общо взето се попържих в парника на "Петър Богдан". В петък, около 16:00 отидохме до на Дана майка и за да вземем Стойчо, че му се беше развалила колата и с на Томата джипката - право в Маймунарника. То там много годино, аз за пръв път отивах. Времето предразполагаше за един хубав концерт. Направихме чека и заседнахме да пийнем уискенце ;))

Първата банда - Rocco e Freddy са много корави. Лично на мен те ми бяха фаворит за вечерта. "Метро станция Жулио Кюри, жули Кирo жули, хич не го мисли...". Уикедска смесица между ска, реге и дъб. Много яко.

Втори бяхме ние. Сет от 14 песни без секунда пауза между тях. На Jump Around направихме колаборация с пичовете от Zero Talent и сакса на Rocco e Freddy. Стана много добре.

Трети бяха французите Zero Talent. Готина група, прилично звучаща, но мен лично френския не ми звучи грам не знам защо. Иначе момчетата се представиха добре, публиката се накефи доста и според мен се получи добър концерт като цяло.

Жегата беше мам си джейс и малко след края на концерта едно такси и отидохме към парника за да чакаме да ни порасне по един корен домати на главата....

13.07.13 г.

Преход до "Чудните мостове", "Кабата", връх "Цирикова църква" - 13-14.07.2013

Снимка за спомен на връх "Цирикова църква" - 1740 м. н.в.
След бруталията на Вихрен, решихме, че е време за нещо по-релаксиращо. Има една планина, която е символ на приятните преходи, а именно Родопите. Този път решихме да покрием един район, който почти никой от нас не познаваше. Местностите, северозападно от скалния феномен "Чудните мостове". Групата както винаги бе стабилна, с някои нови попълнения, наброявахме около 20 човека.

Първата ни спирка беше паркинга пред комплекс "Мегдана" в Бачково, където се доуточняваха финалните подробности. След това дестинацията бе ясна - скален феномен "Чудните мостове". Чудни, чудни, колко да са чудни не знам, но аз чисто рутинно си обходих мястото. Може би ако идеш веднъж там ще си кажеш: "Лелеее, ама тука много хубаво, виж какво ги е сътворила Природата" и след това няма да има на какво да се впечатляваш. Направихме снимки за спомен, всеки усети по един или друг начин това място и се ориентирахме към основната част от прехода ни - посещение на местността "Кабата" и връх "Цирикова църква".

Има два начина да се стигне от "Чудните мостове" до местност "Кабата". Първия е през хижа "Скални мостове", но от там разкарването е по-голямо, въпреки че се върви по коларски път. Ние избрахме втория. На около 500 метра от "Чудните мостове" има уширение край пътя от което започва началото си голяма пътека с указателни знаци. След около 45 мин (максимум час) се излиза на коларския път, който идва от хижа "Скални мостове" и тук маршрут 1 и маршрут 2 се сливат в един общ. Аз като виден водач подведох групата и през едни калища ни се разгони фамилията. После обаче видяхме че сме в обратната посока. Епси fail... Добре че Митака Чилингиров се обади та да се ориентираме и дойде да ни вземе от мястото, където се качихме на коларския път.

Оттам до местност "Кабата" с едноименните хижа и бивш пионерски лагер са около 15 минути. Хижата функционира, макар и да изглежда доста мизерийка отвън. Купих си две бири, защото мислих да не обядвам горе. От "Кабата" до връх "Цирикова църква" са около 10 минутки по голям път, и последните 20-25 метра непосредствени преди върха са със сериозен наклон.

Качихме се на "Цирикова църква", откъдето се откриваше невероятна панорамна гледка към Средните Родопи. Хапнахме, поговорихме и хайде обратно. Надолу по пътя нямаше никакви кой знае какви запомнящи се неща. Набрахме няколко манатарки, масловки и сърнелки.

Пред хижа "Кабата"
Бившия пионерски лагер "Кабата" е в състояние, което не искам да коментирам. Не искам да си развалям настроението още веднъж...

Пашалийца ни посрещна огряна от последните лъчи на слънчевия юлски ден. Настанихме се, оправихме се, освежихме се и започнахме да се приготвяме за вечеря. Въздухът в планината отваря невиждан апетит и всеки беше гладен като вълк.

Вечерта мина много готино, за пръв път бях без китара и може би затова прехвърлих категорията "замотан" и я замених категорично с "пиян". :)) Доста се омазах :)) Останах последен за резил! Легнах си в 5, но в 9 бях на крак, наспан и свеж. Голяма работа е чистия въздух.

Закусихме, разходихме се около хижата, след което обядвахме много вкусно пиле, задушено във фолио, полежахме по поляната пред хижата и тръгнахме надолу. По план-график трябваше да идем до водопад "Сливодолско падало", но решихме да го заменим за посещение на Асенова крепост. Разходихме се из крепостта, църквата, криптата... Беше приятен завършек на този чудесен уикенд :)))