28.09.13 г.

Преход Сини връх - Преспа - Рожен - 28-29.09.2013

В подножието на връх "Свобода" - 1915 м
Още в средата на седмицата стана ясно, че този преход ще е в графа "тежки". Прогнозите за времето никак не бяха обнадеждаващи, но въпреки всичко от първоначално обявилите желание около 15 човека, една шепа хора бяхме на старта на прехода, в подножието на връх "Сини връх". Ангате Рошлев и Веско Николов ни закараха до старта, понеже иначе нямаше никакъв шанс за един ден да се мине този маршрут, за който в интернет почти нямаше информация. Като цяло това бе нормално, понеже местата от където се минаваше, бяха царствто на мечки и друг дивеч, защото се пресичаше резерват "Кормисош".

Първата забележителност беше скален феномен "Стражите". Невероятно красив каменен масив, изглеждащ точно сякаш от магия хора са били вкаменени :)) Направихме няколко снимки, след което продължихме по все още черния път. Подсякохме от запад връх "Момин камък", и тогава започна да вали по-сериозно. Беше ясно, че цял ден ще е така, само се надявахме да няма гръмотевици, понеже в повечето случаи се движихме по билото на планината. Навсякъде по пътя имаше хранилки за дивеч и дървени кулички за отстрел и наблюдение. След около час черния път свърши и ние бяхме точно на билото. Невероятна красота. Полюбувахме се и продължихме по чукарестите тераски, понеже да се говори за пътека беше абсурдно. Достигнахме много голям каменен масив, който се опитахме да преминем, но се оказа невъзможно, затова го подсякохме отново от запад. Тук изгубихме около 40 минути, понеже нямаше никакви признаци за пътека. Вече бяхме изминали около 5 км., но за 2 часа и половина, което беше доста зле, но както вече казах, липсата на пътека, камо ли маркировка си оказа влияние.

Изведнъж излязохме на чудесна пътека с маркировка и указателни табели. Може би излязохме от нашата Община ? :) От тук (около 1300 м) до около 1600 м. надморска височина, пътеката кривеше от западния край на билото, като на няколко пъти излизахме на голи тераси от които се виждаше или част от целите Източни Родопи, или гледка към Беланташ, Караджов камък и Кръстова гора.

След като достигнахме най-високата точка от тази част на маршрута (Сини връх - черния път за Загражден), изведнъж започнахме да се спускаме надолу по широк друм, който минаваше по изсечени скали. Личеше си, че това е дело на човешка ръка. Колосален труд, но кой го е направил не знам, а и едва ли някой знае. От тук видяхме т. нар. "Родопско конче". Нищо общо с "кончетата", но явно е някаквър превал меду две била. Ние не можахме да видим какво представлява точно, защото преминахме от задния му край - там, където гората бе превзела терена. Малко разочаровани продължихме към следващата ни цел - ловна хижа "Акватепе", понеже имахме силна нужда от храна и сушина. Дъжд вече не валеше, но ние бяхме гвак, заради ходенето по мокрите пътеки, обрасли с трева.

Иозставена ловна хижа "Акватепе"
Тук вече наистина дивотията е пълна. На около 4-5 часа ходене във всяка посока няма населено място и това е т. нар. "point of nowhere" - място от където може да вървиш само напред. Друг шанс нямаш...

 Навсякъде имаше изпражнения, стъпки, ровено от прасета, тежка мизиризма на дивеч, явно подплашен от нас и буквално преди минути станал от леговищата си. А в унисон с гъстата гора и непроходимия терен си беше доста тегаво.

След няколко километра по източния склон, отново превалихме билото и тръгнахме по западния, а на няколко пъти чухме рев под нас. На това място ви спасява само спрей за мечки и адски кураж, и голяма група с вас, иначе сте го загазили яко. Неслучайно навсякъде по постовете, които четох се твърди, че това е един от най-непознатите кътове на Родопите като цяло.

След около километър ходене излязохме на големи поляни и с изненада установихме, че сме стигнали изоставената ловна хижа "Акватепе". Това бе чудесна новина, понеже по изчисления имаше още два километра до нея. Наоколо пасяха два коня, а хижата бе отворена. Вътре - няколко легла, постелени и готови за туристи, изчистена печка с камара дърва до нея. Едно спасително място, точно по средата на тази част от маршрута. Ние обаче решихме да не цапаме вътре, защото бяхме целите в кал и решихме да излезем вън на пейките пред хижата. Когато излизах обаче съвсем ясно се чуха тежки стъпки на горния етаж, както и приглушен говор, но не го казах на другите за да не се шашнат допълнително ;). Хапнахме, сменихме мокрите дрехи и продължихме по маркировката, която е бяло- червено-бяло и бяло-зелено-бяло.

След поляните, билото се пресича и пътеката тръгва по ясно очертан друм, настлан с тежки каменни плочи. Терена е доста тежък, хлъзгав, а под теб има урви, някои от тях сигурно над 100 метра. Върви се около 2 километра по сипеи, а долу под нас се появи някаква махала, но като я видяхме, разбрахме колко високо и на какъв склон сме. Преминахме и през огромен сипей - аз лично такъв в Родопите не съм виждал. Почувствах се за миг на Олимп или на Вихрен. Последва спускане, след което отново изкачване в разредена иглолистно-широколистна гора. Последва много голямо изкачване и това беше !! Стъпихме на черния път за Загражден!! Здрааааавейтиии !!! ИИИуу ! :)

Паркирахме се като прани гащи по пътя за да си вземем сулука и решихме да тръгнем надолу по пътя, защото картата, а и логиката сочеше точно това. Може би около 200 метра преди да стигнем един остър завой, от който според картата започваше дере по което да вървим, за да стигнем върха, който се виждаше високо над нас и на който имаше голяма антена се чу рев на двигател.  Беше пикап с двама човека в ловни облекла. Категорично ни заявиха, че това не е нашата посока и ако тръгнем по нея не ни чака нищо добро (после разбрахме какво са имали предвид). Видяли се в безизходица ги помолихме да ни закарат пак до изходната точка, понеже и те бяха в същата посока. Слава Богу ни взеха и пак се озовахме там, от където тръгнахме, само че изгубили един час. Вече бе 16:00, дъждовни облаци се бяха скупчили над нас и ни чакаше нищо хубаво.

Маршрута се уточнява на сушина
Тук пътя се разделя на две - единия тръгва надолу и на него има табела "Кормисош", а на другия има табела "Община Баните". Тръгнахме по него и след около половин километър излязохме на една каменна чешма, която ни бе посочена като "Кръглата". Тя е построена заради трагичен инцидент, при който от ловджийско невнимание е прострелян фатално 21 годишен младеж от района.

От тук пътя се разделя отново и ние хванахме този, който влиза в буковата гора и тръгва на запад. Очаквано дъжда заваля и въпреки големите дървета станахме мокри до кости. Вдигнахме надморската с около 200 м. за 40 мин, но настъпихме яко, защото времето хич, ама хич не беше добро.

Излязохме в източния край на големите поляни, които бяха наша финална права преди връх Свобода, но тук вече бе невъзможнод а продължим, заради дъжда и гръмотевиците и видяхме пред нас изоставена постройка. Тук хапнахме, запалихме огън и пихме ракия :)) Решихме вместо на Преспа да спим в Свобода, понеже нямаше да ни стигне времето за ходене до там. Вече беше 18:00, а ние имахме още много път.

Тук вече вървяхме по широк коларски път и след няколко завоя видяхме големия връх с антена, който искахме да превземем още от дерето отдолу, но горските служители ни върнаха така категорично. Тук започнахме да чуваме странно мучене, което се засилваше със всяка изминала крачка. Оказа се, че е размножителния период на елените. Буквално мученето се чуваше от всякъде, а аз видях отсреща един елен, който гордо се разхождаше по склона. Ицо и Митака отидоха до обрасло било срещу нас, с надежда да снимат благороден елен, но не успяха. В последствие разбрахме, че това е било доста рисковано, защото в този размножителен период благородните елени са изключително агресивни и съзират заплаха във всичко. Освен това загубихме половин час, и решихме с бърза стъпка да наваксаме.

Достигнахме до бившата ферма за тибетски якове, където преди години е имало неуспешен опит за размножаване на заселените тук 40 тибетски яка. Бракониерите са им видяли сметката. От тук вече се виждаше потъналия в мъгли връх "Свобода".

Връх "Свобода" (изглед от северозапад)

По пътя видяхме може би 40 дъждовника, които по принцип са в "Червената книга" на България. Хубаво е, че това животинче намира място за живеене и спокойно се развива в тези девствени райони.

 Падна мъгла и започна да се свечерява - най-лошата възможна комбинация. Важно е, че имахме под нас широк път, който вървеше в правилната посока. Вече по тъмно стигнахме голямо поселище от дървосекачи и началото на асфалтовия път за хижа "Свобода". "Разгеле" - казахме си, но далеч това не беше всичко от този ден. От тук до хижата бяха 3 км, но един от дървосекачите каза, че хижата не работи... Тръгнахме по асфалта и на 1/3 от пътя спряхме за да решим какво ще правим и да се подкрепим малко. Температурите падаха драстично, бяхме вече на 1800 м. часът бе 21:00 и нещата никак не бяха в наша полза.

Понеже досега почти нямахме обхват на телефоните, намерихме телефона на хижаря на "Свобода", който се оказа в болница и разбрахме, че няма да се случи да спим там. Оставаше варианта още 9 километра до хижа "Преспа", където имахме и резервации. Заради времето и смъртните случаи, следствие на нападение от мечки, това беше абсурден вариант, но единствен. Тогава се обадихме на бай Асен (хижар на "Преспа"), за да го питаме по-детайлно за маркировка и начало на туристическата пътека, свързваща двете хижи. Бай Асен беше опънал бая ракии и не успяхме да се разберем с него. След около 5 мин телефона звънна и от другия край ни казаха, че са дървосекачи, които нощуват в хижата и имат високопроходим джип и ще дойдат да ни вземат. Не можете да си представите как ни подейства това :) От тук обаче имахме друг проблем. Да се локираме. Не успявахме да обясним на човека къде сме, за да дойде да ни вземе. Вече бяхме почти до хижа "Свобода", когато се наложи да се върнем отново 2 км до поселището на дървосекачите. Хората, които бяха тръгнали да ни търсят са мислили, че ние сме от другата страна на върха, на пътя в посока село Манастир. Ходили чак до селото, бипкали, викали, но нямали обхват. Ние пък сме се намирали от другия край - от страната на село Давидково. Тъкмо вече нещата взеха да излизат извън контрол и завоя над нас се освети от фарове !!! Пристигнаха !!! :)) Натоварихме се 6 човека, те бяха двама и тръгнахме по черен път за хижата. Казвам си честно, виждал съм много бруталии по баирите, но това ако бяхме тръгнали да го минаваме, не съм сигурен, че всичко щеше да е наред... Скоро вълци са изяли едното малко конче на дървосекачите, а мечката се появявала и ревала наоколо всяка нощ. Просто нещата бяха критични..

Камината на хижа "Преспа"
Когато отидохме в хижата, бай Асен вече беше летва пиян, но няколкото дървосекача бяха в очакване да разберат дали всичко е наред. Нацепиха дърва, напалиха голям огън и вече всичко беше наред. Приятели постоянно звъняха за да разберат как сме, но вече всичко беше наред.

В разговор с тях се оказа защо горските служители са ни отклонявали толкова категорично от прекия маршрут по пътя за върха с кулата - били сме на около 300-400 метра от развъдника за мечки, и ако не беше станало така, че тия хора да дойдат жална ни майка...

Хапнахме, пихме по една ракия и направо припаднахме. Равносметката за деня беше 32 км и около 3000 м денивелация (нагоре и надолу).

Всичко би било наред, ако не бяха условията, които ни спираха постоянно и налагаха забавяне, объркването на няколко пъти, заобикалянето на препятствия и доста тежките пътеки по пътя.

Сутринта Родопа ни посрещна със своите най-красиви моменти. Утрото над планината, погледнато от Преспа е една от най-вълшебните неща, които може да видите някога и някъде.

След закуска, преход на част от групата до връх Преспа, обяздване на кон и снимки, тръгнахме около обяд надолу. Първата ни цел беше "Хайдушки поляни". Там направихме няколко кадъра, след което пресякохме сухото засега езеро и излязохме на пътя за хижа "Момчил юнак". Там обаче ни върнаха заради кучета и отново през гората излязохме на черния път за кола. По него минахме "Момчил юнак" и след 2 километра излязохме на ски-център "Картола". Тук надеждите ни бяха да хванем стоп за надолу, обаче първата кола, която спря бе едва малко преди разклона за НАО "Рожен". Там качихме Ицето и Петя и ние продължихме надолу. Малко преди Рожен ни спря един човек от Чепеларе и ни качи до там. По пътя, на разклона за Пампорово и Проглед видяхме Христина от Момчиловци ;)) Слизайки на Чепеларе и се обадих и разбрах, че ще пътува за Пловдив и имали две места. Качихме Валя и Илияна (направо за Пловдив) и ние с Митака останахме последни. След около час и половина (около 20:00) ни спря един човек от Рудозем и в 21:00 благополучно бяхме в Асеновград.

Всичко е добре, когато свършва добре, но този маршрут е наистина добре да се прави по средата на лятото и при хубаво време. Иначе мечките протриват лапи, скрити някъде из мъглите на тези девствени райони на Родопа.

20.09.13 г.

Пътуване в Гърция - Олимп, Лептокария, Ставрос - 20-22.09.2013

Превзехме Олимп
Уговорката ни, седмици по-рано бе да посетим къмпинг "Натура", който е в близост но Фанари и Порто Лагос, но с настъпването на есента и прогнозите за лошо време дадохме задна и пътуването пропадна. Да, но съдбата явно бе решила да ни закара в Гърция с цената на всичко. В разговор с Паньо стана ясно, че трима човека тръгват за Олимп в петък сутринта. Трябваха ни няколко телефона за да се организираме и в 04:00 часа седем човека (заветното число) бяхме на паркинга на ДИП "България". Поехме към ГКПП "Маказа", което бе отворено буквално преди две седмици, за да "маркираме" и тамошната територия. Много от медиите обвиниха Гърция, че нарочно не си пуска граничния пункт, но се оказа, че има за какво. Съседите ни буквално са нарязали планината със четирилентов път, отводнителни съоръжения, маркировки, мантинели - изобщо качествена работа. Нашата работа, особено в Община Кирково няма да я коментирам... Все другите са ни криви на нас - отваряме граница и даваме зор, а всъщност нашите пътища са за оплакване.

Слязохме в Комотини около 8 сутринта. Доста спретнат град, и сравнително бързо се оправихме и стъпихме на магистралата А2, която свързва Александропули и Атина и въщност минава през Кавала, Солун и Литохоро, който бе нашата отправна точка за Олимп. Правят впечатление пунктовете за магистрални такси. От Комотини до Литохоро платихме 6 такси по 2.40 евро и една от 1.20 евро. Така че го имайте в предвид когато тръгвате нататък.

Всичко по пътя бе нормално и точно в 12:00 бяхме в Литохоро. Спряхме за малко да хапнем, да се снимаме до храм "Св. Никола", да прегледаме табелите за Олимп и тръгнахме по пътя, който води до последната точка за коли - местността "Приона", която се намира на 1150 м. По пътя минахме и през манастира "Св. Дионисий Олимпийски", който бях посетил преди 3 години като част от едно поклонническо пътуване.

В местността "Приона" - последната спирка за коли 
В местността "Приона" бяхме около 13:30 готови за тръгване нагоре. Имаше всякакви групи - македонците, руснаците и сърбите преобладаваха. Имаше и няколко българи. 950-те метра денивелация до хижата, в която щяхме да спим (Refuge A - 2100 м) се преминаваха в отсечка, дълга 6.1 км. (както указваха табелите). Ние обаче се убедихме, след като засякохме маршрута с нашите gps-и, че отсечката е с дължина приблизително 9 км.

В началото се минава през един дивно красив водопад със синьо-зеленикава вода, която се ползва (табелите са категорични по този въпрос) само за пиене. От там нагоре пътеката лъкатуши в тясно дере, където след километър и половина стига до сухо речно корито с огромни камъни. То се пресича и пътя започва да се катери доста стръмно нагоре. Следва километър сред букова гора и отново стигаме до място за отдих - две малки беседчици с пейки. Тук пътеката обръща своята посока явно движейки се по изкачващото се било, отново се движи в букова гора, където дори имаше и кратки равни отсечки. Отново стигнахме до сухо речно корито, след което започваше истинското изкачване.

Въпреки наклона хората не бяха оставили и метър без дървени парапети, без терасиране на пътеката и без стъпала. След 2 километра по този наклон видяхме и хижата - високо в облаците над нас. Тук достигнахме трето сухо корито на река, което явно пролетта е доста пълноводно и разбрахме, че най-стръмното тепърва предстои. Като казвам стръмно - наистина стръмно. Изплезиха ни се езиците, а като се има в предвид, че облаците с дъжд бяха току над нас, бързата крачка беше задължителна.

Точно в 18:00 бяхме на 2100 м в хижата. От нея се откриваше невроятна гледка към огряното от слънчеви лъчи море, и се виждаше и малка част от Литохоро. Тук обаче си беше доста студено. Оказа се че в 110 местната хижа няма места и трябваше да спим в столовата срещу 4.20 евро, вместо 12 в хижата. Оказа се, че хижата е с генератори и в 22:00 всичко угасва. Направи ни впечатление как нямаше герултии след угасването на лампите, а всичко бе културно и хората наистина си легнаха.

21.09.2013

В подножието на "Митикас" - хижа "Refuge A" - 2100 м
Станахме в 5:30 готови за качване. Аз оставих всичко в хижата, взех 3 литра вода и фотоапарата и тръгнахме да покоряваме върховете. Движихме се доста бързо и това даде ефект. След хижата пътеката тръгва по тревист и обрасъл с иглолистна растителност склон, в дясно от който се виждат върховете "Скала" и "Митикас". Около 2400 метра всякаква растителност изчезва и се стига до една скала, на която има табела с името на чешка туристка загинала тук вероятно по време на инцидент. От тук има още една отсечка, която води до една указателна тебела и тук пътеката се разчленява. Едната води нагоре (която повечето покорили Митикас ползват за спускане), а другата продължава плавно по склона в посоката от която идва. Ние хванахме плавно качващата се и след няколкостотин метра се озовахме в местност, подобна на "Казаните" в Пирин. От тук започваше тясната криволичеща пътека до връх "Скала" и от там започваше превземането на "Митикас".

Много е тегаво качването, всичко става бавно и с много издръжливост. Времето в интерес на истината в повечето дни е мъгливо и облачно тук, но сякаш по поръчка за нас беше чудесно и нямаше нито едно облаче.

Малко преди върха свихме по скалите надолу с Ицо Бояджиев да снимаме стадото диви кози, което спокойно чоплеше рядката трева между камъните. Тогава се подхлъзнах и чантичката от фотоапарата, в която бяха телефони и ключове се претърколи по камъните под мен. Уж събрах всичко и продължих нагоре. Стигнахме върха, направихме снимка за спомен и когато проверих чантичката се оказа, че ми е изчезнал служебния телефон. Това означаваше над 400 номера и безценни контакти. Не можех да си позволя да го загубя и вместо по другия маршрут, тръгнах по обратния за да търся телефона. Търсих го повече от час и половина, докато го открих в цепнатина между две скали, паднал в малък храст хвойна. Отдъхнах си, но другите от групата вече отдавна бяха превалили каменните склонове и бяха тръгнали надолу. С бърза крачка слязох до хижата за около час - от върха до хижата е около 3.5 км. но групата още ги нямаше. Те слязоха 10 минути след мен и се оказа, че сме били съвсем близо един зад друг.

Вече бе 15:00 а трябваше да тръгваме надолу, за да имаме време за намиране на място на плажа за спане.

На път за "Митикас"
Тръгнахме за "Приония" и по пътя за нагоре срещнахме страшно много гръцки ученици, които явно училищно организирани щяха в неделя да качват Олимп. Около 2 часа и половина ни отне слизането, понеже не искахме да рискуваме с бързина и да ни се отвъртят капачките а бавно и спокойно да слезем.

В 18:00 си взехме довиждане с Олимп и поехме към крайбрежието, за да вкусим и от неговата неповторима обаятелност. Нямахме обаче много време и решихме местата, които бяхме решили да постим да бъдат съвсем бегло преминати, но все пак да ги "уважим", както се казва. Така и така не идваме всеки ден в Гърция, особено пък на Олимп.

Първата спирка след Приония беше средновековния манастир "Св. Дионисий Олимпийски", който е частично разрушен от немската армия по време на Втората световна война. Сега има усилени дейности по реставрацията и възстановяването му. В манастира имаше двама монаси, които благо и кротичко стояха благоразположено в близост до църквата.

Следващата ни спирка бе новият манастир "Св. Дионисий Олимпийски", койтo е истинско олицетворение на отношението на гърците към Православието. Бил съм там и това ми посещение бе второ, но по-скоро повлия много силно на моите спътници, които често правиха паралел между Бачковски манастир и отношението на калугерите там, отношението на гръцките духовници към поклонниците.

С много зор и обърки излязохме от Литохоро, понеже ни направи впечатление, че гърците имат всичко друго, но не и знаци и табели. Да се чуди човек Зевс да не би да им е сложил по един gps в главите по рождение.... Такова лутане падна докато се влеем на магистралата, че направо стана тъмно.

В Лептокария спряхме на един "Лидъл", накупихме маса ядене и бири, след което право по улицата надолу и на paralia :)) Директно Бакала вкара колата на плажната ивица, където имаше доста рибари, ние обаче опънахме чувалите, хапнахме, пихме по 2-3 бири и заспахме, защото бяхме като пребити.

22.09.2013

Утро на плажа в Лептокария
Добро утро !! :) В 7:00 бяхме станали и доста свежарки. Решихме да не чакаме до към 10-11 часа да се стопли, а да използваме това време да се качим по на север между Солун и Кавала и да ползваме слънчевите часове на деня (ако имаше такива) за плаж.

След супер изнервящо търсене на газстанция в Катерини, успяхме да заредим на едно "Еко" и дадохме газ към Солун, а след това към Кавала. Времето бе облачно, но не губихме надежда, че нещата ще се наредят в наша полза. На около 30 километра преди Кавала слязохме на плаж, който се явяваше един залив, от който започваше Халкидики и по-точно ръкава на Света гора (Атон). Селцето се казваше Ставрос и беше невероятно красиво. Разпънахме катуна, резнахме салатка, сипахме ракийка и се наслаждавахме на септемврийското слънце и топлото 23 градуса море. Аз изгорях бая без да се усетя.

В приятни мохабети времето си минаваше и стана 16:30. Решихме да потегляме направо за България, защото преди това имахме идеи да минаваме през Кавала. Малко по малко стигнахме Ксанти. Бяхме взели решение да минаваме през Златоград, но благодарение на тъпите им пътища без табели повторихме моята грешка от концерта на Sublime в Солун - изпуснахме отсечката за Ксанти и продължихме за Комотини, без изглед за връщане, защото трябва да минеш 40 км, за да обърнеш и да хванеш обратен път за Ксанти... Трагедия....

В Комотини се объркахме и пак бая филми, докато излезем от града. Имаше мач и добре, че имаше охранители полицаи та ни обясниха за пътя, прекараха ни през едни улици и най-накрая успяхме да излезем и да хванем на пътя за "Маказа".

Плажът на Ставрос
От там - нормално преминаване през ГКПП, нормалните дупки и гаден път през Кирково и Джебел. Всичко отново започна да ни напомня за България в най-добрите и краски. Със спокойно каране и няколко кратки спирания бяхме в Асеновград около 22:00 ч. Разтоварихме нещата и си взехме довиждане с уговорката да идем пак другата година, когато всичко вече е проучено и няма да има проблеми с неясни неща, нощувки и маршрути. Определено тук голямата група няма да е пречка, а ще е опора, защото пътят до върха не е толкова много, но определено е доста тежък като ландшафт. Просто трябва спокойствие и увереност. Всичко друго е без значение.

Като пари - храна, гориво, спане, пътни такси и туристическа застраховка - всичко ми излезе около 90 лева :)) Почти без пари. Когато човек не е капризен и не го бърка да си метне чувала на плажа, удоволствието от уикенд в топла Гърция е почти без пари :)) Пак ще идем и то цялата група, това е сигурно ! :)

12.09.13 г.

Храм "Успение Богородично" - Широка лъка - 12.09.2013


Кратко видео представяне на църквата в Широка лъка - "Успение Богородично" от 1834 г.

8.09.13 г.

За риба на Руенското езеро - 08.09.2013

Руенското езеро
Много отдавна ми беше минало през главата да ида там за риба, просто чаках подходящия момент. С Митко Налбантов и жена му тръгнахме да видим дали ще ни излезе късмета на това разкошно място, което се намира малко след Асеновград в посока Пловдив. Натоварихме се, заредихме се със стръв и потеглихме. Цената за риболов тук е 10 лв на ден, като всяка хваната риба се заплаща с изключение на червеноперка, костур, чаушан. Отидохме уж на сянка а след час ни запатка слънцето. Хванах 6-7 костура и кефала, Митака и той хвана един, но бяха доста дребни. Решихме да идем от другия край и това беше добра идея, понеже там тъкмо бе станала сянка. Помолихме едни хора да ни дадат малко царевица да пробваме и за нехищна риба, но уви. Нищо не ни клъвна.

На около 40 метра от нас едни пичове (явно собствениците на ресторанта) през 10 мин вадиха шарани от порядъка на поне 5 килограма и ги пускаха в един голям резеровар, близо до ресторанта. После кеф ти прясна риба на хубава цена.

Един пич до нас за един час хвана около 7-8 килограма червеноперка. Направо я побърка. Хващаше на царевица от консерва и на около 3 метра дълбочина. Явно бе уцелил дъното и ги разпра. Ние с нашите жални въдици не можехме да хвърлим колко него и може би това бе причината нищо да не хванем. А и може би нашата неопитност :) Неуспеха всъщност доста ни амбицира и си обещахме скоро пак да идем там и да им разкажем играта на тези рибоци.

6.09.13 г.

Stop Bg - I LIKE FEST (Пловдив) - 06.09.2013

Една позната - Миа ми се обади с предложение да свирим с близнаците на този айляшки фестивал в градската градина в Пловдив по случай гилемият цикъл празнични събития по случай Съединието на България. Иван и Гошо бяха заети, но аз и предложих да свирим с Рошката и Даката. Хем не бяхме свирили от бая време.

На 6-ти Ангата Рошлев ми помогна много, като ме закара до Пловдив да си занеса кубетата и китарите, понеже Рошката щеше да свири с една от моите китари. Разтоварихме и започнахме да се готвим за чека и за свиренето. Имаше доста познати с които не се бях виждал бая време. Пихме уискита, бири, после минахме на водка. Дойде време да свирим и аз бая се бях омагьосал. Иначе свирихме доста яко, макар, че не бяхме свирили година може би.

Имаше някакви типове, които тряскаха пой пред нас докато свирихме. Получи се доста въздействащо за публиката. Свирихме около 50 мин, а след нас бяха Ревю. Аз за тях така се бях кордисал, че хич и не ги слушах. Около 12:00 със Спас, Харито и дечурлигата им се прибрахме към Асеновград, като преди това си бях пратил Владко по други познати.

IX Български Толкин Фестивал - 2013 - 06-08.09.2013