31.12.13 г.

Миналото на село Джурково - Дели Панайот

Гробът на Панайот Арнаудов (Дели Панайот)
Селото е основано през 1912 г. от Дели Панайот - българин християнин, роден в Албания през 1836 г. Там той е бил страшилище за турците, които тормозили християните. Започнали да го издирват, за да го ликвидират. Усещайки надвисналата над него опасност, заедно с няколко свой близки съратници, в това число и неговия приятел Марко, избягват от Албания пристигат в района на село Момчиловци.

След като пристигат, някои от хората на Дели Панайот се разпръскват. Някои от тях се установяват във съседните села, женят се, а Дели Панайот и Марко остават в Момчиловци. Всички те вече имали фамилията Арнаудови (от арнаут)*. Марко се жени за Мария (Мика), сестра на моята прабаба Рада и така става наш калеко. Понеже били по-възрастни и не можели да имат свои деца, затова осиновяват момче на име Димитър.

Дели Панайот също се жени и му се раждат деца. Подобно на Албания, тук той по същия начин става защитник на местното християнско население от произвола на местния ага, чиито конак бил в съседното село Читак (дн. Устово). Четирима от неговите хора най-много тормозили християните. Дели Панайот бил заплаха за тях и те решили да го ликвидират. Започнали да следят къде ходи и веднъж му направили капан с цел да го убият. Дели Панайот бил натоварил 3 мулета с жито и заедно с 15 годишния си син тръгнали за съседното село Соколовци, където има река и там била воденицата. Турците го следяли и решили, когато се стъмни, да го убият в мелницата. Но Дели Панайот имал друга работа и оставил за през нощта сина си, а той се върнал обратно в Момчиловци, като на другия ден щял да иде да прибере и брашното и сина си. Когато се стъмнило, момчета легнало и се завило с ямурлука си за да спи. Тогава турците, като поизчакали да се унесе, решили да го убият, мислейки, че това е Дели Панайот. Както бил завит, съсекли го и доволни си тръгнали.

Водениците на Хубча в Соколовци (днес тук има каптаж)
      На сутринта, виждайки какво се е случило Дели Панайот загубил ума и дума. Оставил хора да му домелят житото, а той закарал съсеченото си дете в Момчиловци за да го погребе. Той веднага се досетил кои са извършителите - четиримата турци и бесен от скръб и мъка, за една нощ изклал 27 души, изпепелил 4 къщи и така затрил семействата на убийците на сина му.

В конака разбрали, че Дели Панайот е извършителя, заловили го и го заточили в Диарбекир доживотно. Там за 4 години направил 4 воденици и 2 тепавици на началника на затвора, тъй като в родната Албания той бил усвоил този занаят. Започнал да се моли на началника да го пусне да избяга. Началникът се страхувал и му казал, че пусне ли го да избяга, той ще бъде затоврен на неговото място.

В крайна сметка успял да избяга от Диарбекир. Прибрал се при семейството си и няколко години живял по планините в търсене на удобно място за заселване. Той знаел за местността "Пладнището" ** - голема поляна по склона на планината с много корита за поене на овцете и заобиколена с вековна букова гора. Това място било сборно пункт за бюлюците овце, които се събирали тук, тръгвайки преди зимата за Беломорието.  Мястото било много хубаво и Дели Панайот решил да се засели със семейството си тук.

Търсейки мястото, той заедно с най-големия си син, срещнал някакъв човек, когото попитал как се стига до "Пладнището" Човекът ми заобяснявал - по това било, после патам и т.н. А Дели Панайот го попитал - "Ти мене познаваш ли ме?" Човекът отговорил: "Ти си Дели Панайот!". Тогава той заповядал на сина си: "Убий го!". А синът отговорил: "Не мога татко!". Тогава Дели Панайот сам го съсекъл за да няма кой да го издаде. Тежки времена били тогава и цената на човешкия живот била почти без стойност. Затрупал тялото с клони, замаскирал го и продължили пътя си. Установили се на "Пладнището". Годината на заселването е спорна, като лично аз приемам за достоверна годината 1903. ***.

Чешма, която се намира до къщата, която Дели Панайот
построява при заселването си в Джурково
Преди тези събития имало и бежанска вълна на българи мохамедани от Лъкавския район. Това се случило през 1902 г. Не дълго след товa Дели Панайот довел няколко рода от Момчиловци - рода на Атанас и Константин Калайджиеви, братя Янчеви и др. Малко по-късно към тях се присъединява и нова група и Джурково започва да се разраства, за да достигне през 1967-68 г. до 1200 жители.

 Има предание, че символично Дели Панайот откупил селото от напускащите го за една торба сол. В долния край на селото - в няколкото махали има остатък от старото население. Там живеят родовете на Мурджуви, Бумбарови и др.

Къщата му била край извор, направили и чешма (която и до ден днешен е там). Построил и църква, в чиито двор в последствие е погребан.

Дели Панайот бил едър на ръст, висок, с кокалесто лице и "корави" очи. Бил доста буен като характер. Имал над 300 овце и минавал за доста заможен човек. По нрав и физическа сила дъщерите му приличали на баща си. Най-малката от тях - Дана - пасяла овцете по-добре от мъжете овчари. Ходила с калцуни като мъжете и в калцуните носела касапски нож. На кръста си опасвала "силях" с пищови, а в ръката си винаги носела една дебела дрянова гега. Ергените я гледали отдалече, но не смеели нито да я доближат, закачат или дори заговорят. Викали и "Дели Дана".

Дели Панайот дал своите моми на четници. И двамата му зетьове: Пею Т. Шишманов и Георги Петров - били в дружината на Пею Шишманов (Войводата).

В своята книга "Миналото на Яврово, Девин, Манастир" Николай Хайтов пише следното: "Когато през 1912 година Шишмановата чета била отново сформирана, към нея се присъединил и сам Дели Панайот. Ушил си една гугла от сърнешка кожа около 40 сантиметра висока, отпред и зашил лъв, а над лъвчето - пиринчен кръст. В дружината се явил и тоя "каяфет", яхнал кон и останал чак до края на Балканската война...."

На гроба на Дели Панайот е обозначена и годината на раждането му - 1836. Сами се убеждаваме, че по време на гореописаните от Николай Хайтов събития Дели Панайот е бил на около 80 години и това едва ли отговаря на историческата истина.

-------
* Арнаут или Арнаути е турското название на албанците служили на Османската империя. Идва от гръцкото название на албанците - арванити
** От "пладне" или "пладнина" - обед, почивка, място за сбор
*** В wikipedia като дата на заселване на Джурково е посочена годината 1890 г. Това е твърде неприемливо от гледна точка на изнесените данни от Николай Хайтов в книгата му "Миналото на Яврово, Девин, Манастир" 1985 г. Пловдив, в които той споменава 1902 г. като година, в която "много българи мохамедани от Лъкавския район се изселили и на тяхно място дошли от Момчиловци родовете, които дават началото на днешното Джурково". По тази хронолическа логика, трябва да приемем, че заселването е станало между 1902 (вероятно 1903г)  и 1912 г., когато пък Момчиловци отново влиза в пределите на България.

26.12.13 г.

Преход до връх "Боровско градище" - 1280 м - 26.12.2013

Връх "Боровско градище" - поглед от шосето за Лъки
Много пъти като съм ходил към Джурково съм виждал този връх. Нямах идея как се казва, но чукарите и сравнителната му трудност като за родопски връх ме накара да го замисля като дестинация за групата.

След търсене по разни стари карти разбрах и името му - "Боровско градище". Надморската му височина е 1280 м. На пръв поглед никак не висока, но като стръмнина на склона беше доста изкушаващ като предизвикателство. Гледките към различни села, природни забележителности и  върхове, които той обещаваще от южната, северната и западната страна определено разпалваше въображението ни.

И така, точно след празниците, 8 човека тръгнахме да изкачваме този родопски красавец. Оставихме колите на шосето за Лъки, точно до Хвостохранилището, или както хората го наричат "Утайника". Търсихме начин да преминем от другия бряг на реката, защото иначе би било немислимо качването му по този южен склон. По принцип достъп до Хвостохранилището няма, защото е забранен. Табела в началото на спускащ се надолу черен път ни показа това. Само че ако искахме да се изкачим, трябваше да пренебрегнем забраната. Така и направихме. Добре, че имаше човек там, който ни обясни от къде да пребродим, за да стигнем точно в подножието на върха, до една стара и вече порутена постройка, от където се тръгвало за нагоре. Най-страхотната новина в случая беше, че имало пътека до върха. Не съм очаквал, че за тази чука ще има каквато и да била, макар и малка пътека.

Вместо малка, пътеката си беше доста сносна, макар и неизползвана. Шумата по нея на моменти достигаше до педя. След доста стръмно изкачване, излязохме на малка скалиста площадка, на която направихме първите си снимки. От това, което видяхме тук, макар и на около 600 метра надморска височина, разбрахме, че ни очаква нещо страхотно горе. Продължихме по стръмния склон и след около 20 мин. излязохме на една много хубава полянка, която кръстихме "Еленовата поляна". Това бе заради множеството изпражнения от скални кози и сърни. Явно товя място е харесвано за припек от тези диви животни. Тук имаше и почти срутена каменна постройка.

Пещерата по пътя за върха
Насладихме се на последните слънчеви лъчи, понеже от юг идваха тъмни дъждовни облаци и продължихме нагоре. След около още 20 минути излязохме на един скален ръб от дясно на който видяхме отвор на пещера, а пътеката стигаше до нея и продължаваше своите криволици нагоре.

С интерес влязохме вътре, но се оказа, че е не по-дълбока от 10-12 метра. Вътре по всичко личеше, че е място за подслон на различни диви животни, както се усещаше от тежката миризма, изпражненията по земята, както и от многото следи от пръстта. Направихме поредната снимка за спомен и продължихме по пътеката, която вече завиваше наляво, а не както досега право нагоре.

 От тук започнаха кофти пасажите към върха. Скални масиви, сипеи, където пътеката се губеше. Добре, че бяхме пуснали да записваме тракове на GPS-те, за да може да имаме някакъв ориентир за слизане. Доста гаден участък, но след половин час и той бе превзет. От там до върха са около 500 м., които изцяло преминават по едно малко било, което се намира сред дъбова (странно за Родопите) гора. В дясно се вижда съвсем близо (може би на около 2 км) село Борово.

Вече всички бяхме каталясали и групата реши някои да останат да хапнат, други да се качим първо до горе и после да обядваме. Разтоварихме се и продължихме. След около 100 метра пред нас се показа скалистият връх. Няма думи, с които да се опише красотата на това място. Град Лъки се виждаше пред нас съвсем мъничък. Непревземаемият "Станчов камък" тежко стоеше, чакайки смелчаци да се качат на гордата му снага. Село Югово китно се бе сгушило в пазвата на Родопа, огрявано от последните слънчеви лъчи на студения декемврийски ден. Високите върхове на Преспанския дял бяха забулени в гъста мъгла. Така видяхме Планината в този миг...

Средните Родопи - изглед от върха
Започна да вали и трябваше да слизаме максимално бързо. Слязохме, то взе че спря. Другите се бяха нахранили и се качиха до горе, а ние хапнахме през това време.

Слизането беше доста бавно, защото сипеите бяха наистина тежко препятствие. На такива места трябва да се внимава много, защото едно подхлъзване може да ви постави в много неприятна, дори опасна позиция. Слава Богу, всичко мина гладко, макар и с няколко обърквания от маршрута на идване, но както вече казах, благодарение на траковете имахме сигурен ориентир. До колите бяхме след два часа, направихме една последна обща снимка за спомен и отидохме до Лъки да пием по една бира с по едни пържени картофи :)

Като цяло за пръв път ходя по такова нещо. Когато правихме прехода по източните граници на Общината - от Сини върх до Преспа беше дивотия и то голяма. Но все малко от малко имаше признаци на живот и човешка дейност. Тук през целия път до върха не видяхме нито една салфетка, нито едно пластмасово шише, нито каквото и да е, подсказващо човешко присъствие тук. Аз бях изумен. Такова нещо виждам за пръв път. Това е царство на дивите животни. Ние бяхме просто гости тук, но спомените, които имаме от там са безценни.

7.12.13 г.

Джурково - 7-9.12.2013

Винаги си е екстремно да ходиш в Джурково зимата. Най-малко защото селото се пада сгушено в такава гънка на планината, че слънцето го огрява за едва няколко часа дневно. Затова и винаги снегът се задържа до късна пролет.

Макар сега да нямаше чак толкова сняг най-стръмния завой беше под няколко пръста лед и не успяхме да качим колите по него. Оставихме ги в центъра на селото и поехме към нашата къща. По всичко личеше, че в горната част на Джурково няма жива душа. Нямаше стъпки, да не говорим за следи от кола. Бръснещ вятър ни следваше през цялото време, а като влязохме в къщата термометърът беше категоричен - -5 градуса. Колко ли беше навън.

Запалихме печката, наредихме масата и започнахме сладка приказка. Бяхме със сестра ми, Рашана, Топа, Ваньо и семейството на Влади. Общо взето малко се прецакахме, защото мислихме да пообиколим района, но в това време подобна инициатива беше немислима. Лятото обаче мисля да си отделя 2 или 3 дни само за ходене около селото, защото наистина има невероятни места, които да се видят.

6.12.13 г.

06.12.2013 - Plastic Bo. - Концерт в клуб "Петното", Пловдив

Предстоеше ни свирене с новата банда на Никсън и Радо. Пловдив отдавна сякаш няма сцена за пънк музика, но пък какво толкова - и "Петното" щеше да свърши работа. Оправихме саунда към 20:00 и заседнахме да се видим с Владо и жена му. Стана 22:00 и започнахме нашия сет. Тъй като Радо бяха организатори и имаха повод (имен ден на Никсън) ние бяхме гости в ролята на съпорт група. Имахме един час на разположение, от който се възползвахме максимално. С Владо на сцената се чувствам много по-концентриран и много по-въодушевен от свиренето на живо. Има моменти, в които заменях брас партиите с китара и това адски много ме натоварваше - да пея, да свиря моите си партии и брас партиите. Сега всичко е наред.

За на Радо групата не мога да кажа нищо лошо. Не е моя стил определено, но момчетата се кефят на това, което правят, а и го правят добре, което е важното в случая. Посвириха и те час-час и малко и около полунощ свиренето бе приключило.

След концерта не стояхме изобщо. Събрахме багажите, оставихме ги у близнаците и газ към Бара, където Никулден беше в разгара си. Няколко именника, някои от които вече лиспващи по разбираеми причини, танци и много народ. Това си е то Асеновград.