24.05.14 г.

24.05.2014 - Белочерковски манастир "Св. св. апли. Петър и Павел"

Манастирът, погледнат от югозапад
Намира се в Западните Родопи, разположен в курортната местност Бяла черква на около 25 км югозападно от Пловдив. Той е сред най-старите манастири в България - построен е през 11 век и е най-високоразположеният манастир в страната - 1600 м надморска височина.

 При основаването си е бил посветен на Св. св. Козма и Дамян, но след разрушаването му при опита за помохамеданчване на местното население през 17 век и последвалото му възстановяване през 1883 г. за патрони на манастира са избрани Св. св. Петър и Павел.

 Криволичещи асфалтови пътища през селата Марково и Белащица отвеждат високо сред централната част на Родопите, където се намира Белочерковският манастир „Св. св. апостоли Петър и Павел”. Целият район наоколо е покрит с вековни борови гори, сред които днес е разположен високопланинският курорт Бяла черква.

Според преданието Белочерковският манастир е един от най-старите манастири в България, възникнал още през ХІ в., когато бил основан и Бачковският манастир. Останките от олтарната абсида на старата църква, запазени до днес, показват неговата старинност.

Съборната църква в манастира
В средата на ХVІІ в., когато мюсюлманският фанатизъм залива Родопите, заедно с другите манастири и Белочерковският бива разсипан и разрушен от ордите на великия везир Мехмед Кюпрюлю.

Днешната манастирска църква е голяма еднокорабна базилика без купол, строена през 1815 г. върху основите на старата църква. Изградена от бял ломен камък, тя отдалече блести, поради което местността наоколо е получила наименованието „Бяла черква”. В нея няма стенописи, но са запазени някои стари икони от талантливи неизвестни художници, подарени на манастира през 1812 г. и по-късно. Жилищните сгради, които заемат северната и западната страна на обширния манастирски двор, се обновяват.

23-25.05.2014 - От Пампорово до Асеновград (ден втори)

Пред хижа "Персенк" - 1760 м
Тръгнахме от хижа "Персенк" около 10:00. От тук маршрута към "Бяла черква" (дестинацията ни за днес) беше по голям черен път. Общо километрите за деня бяха около 26-28. Сравнително по-малко от първия ден, но все пак нека се има в предвид, че и умората от тежките раници беше доста по-осезаема.

До подножието на връх Модър този черен път беше тотално прецакан от дървовозите. Огромни коловози бяха направили непроходими тези горски просеки, които иначе може да се минават с джип. Като цяло дърводобива в Родопите не е в големи мащаби, но няма контрол и всичко в гората става хаос.

Тъй като втория ден тръгнахме значително по-късно, след кратък "разбор" на ситуацията решихме да не качваме Модър, понеже това би ни забавило много. Тръгнахме за Бяла черква. Пътя остана непроменен - черен, но тук не бе разкалян и разоран от машини. Митко Ваклинов ни напусна, слизайки към Хвойна, понеже имаше ангажимент в събота вечерта. Ние направихме кратка почивка на една вълшебна поляна с беседка, от която поехме в посока село Лилково и след около 2 км, свихме от коларски път в дясно. Там достигнахме един малък, сгушен сред елите параклис - "Св. Атанасий", където обядвахме.

Почивка
Вече беше около 15:00 а времето се усещаше точно като пред лятна буря - лепкаво и горещо. Имахме дълъг (може би около 8 км) пасаж по голи планински поляни (наричани още "Лилковски ливади") и трябваше да побързаме, защото всеки знае какъв е риска от гръмотевична буря на било. За щастие облаците отминаха в друга посока и ние бавно с няколко почивки вече бяхме на последните завои преди "Бяла черква".

Този ден от прехода беше може да се каже най-скучен. Нямаше такива гледки като първия ден, просто цял ден ходихме по черен път в гората. Само на няколко километра преди "Бяла черква" излязохме на прекрасна гледка, която ни показваше целия Добростански рид. Вече почти си бяхме у дома !!

Последните метри бяха отврат. Един завой, който на картата изглеждаше около километър, бе близо 3 ! Вече бях доста напалил, но тъкмо когато вече хвърлях първите майни на колегите-картографи от "Домино maps",  се оказа че сме в "Бяла черква". Напълнихме празните шишета с вода,  продължихме нагоре покрай манастира "Св. св. Петър и Павел" и на около 300 метра над него намерихме чудесно закътано място. Хвърлихме раниците, събрахме дърва и напалихме огън.

Вече бяхме на близо 70 км от началото на прехода. Лека нощ !

23.05.14 г.

23-25.05.2014 - От Пампорово до Асеновград (ден първи)

Високо, високо, високо...
Точно в 07:00 потеглихме. 5 човека, разчитащи на карта, gps и краката си. Този маршрут е един от най-живописните в целите Родопи. Пътят, макар и черен се шири из билата на планината, подсича върхове и предлага очарователни гледки.

В началото дръпнахме много с времето - първите 2 часа взехме 9 километра въпреки че изкачихме около 220 м денивелация. Отбихме се да качим връх "Мечи чал", който предлагаше обширна панорама на север и на юг. От там превалихме билото на планината и започнахме бавно спускане. Направихме закуска на вълшебна поляна с параклис "Св. Илия". От там продължихме с добро темпо и до 12:00 бяхме направили 17 км. Тежестта на раниците обаче (моята беше 23 кг) не предполагаше цял ден да поддържаме това високо темпо и логично почивките започнаха по-начесто.

Навсякъде по пътя има чешми, заслони и места за отдих. Не отидохме до хижа "Изгрев", а минахме по южния склон на връх "Карабалкан" за да спестим време и разстояние. Продължавайки за хижа "Персенк" минахме през невероятни красоти, тучни ливади, стада с коне, видяхме сърни, зайци, катерици ....

На 25-тия километър направихме една по-дълга почивка, защото раниците буквално щяха да ни смажат. Около 17:00 бяхме на 29-тия километър, при скалния феномен "Глухите камъни". Интересни са, но като си премазан нямаш очи да ги видиш :) 

На връх "Мечи чал" - 1873 м
Понеже бяхме много добре с времето, решихме да качим "Голям Персенк", а ако има време и "Малък Персенк". Когато на 33-тия километър се озовахме в подножието на "Голям Персенк", разбрахме че и двата върха просто няма да успеем да ги качим. Тук имахме 160 м денивелация за 320 метра по права линия, сред девствена елова гора и много стръмен и труден терен.

Тръгнахме право нагоре, без визуален контакт с билото, просто на усет. Той обаче не ни излъга и след 30 минути бяхме на малката поляна на върха.

От материалите, които съм чел из нета, а и съм се убеждавал лично, "Персенците" са много трудни за качване, не заради денивелация, а заради терен. Просто няма пътеки до тях. Ако решите да качвате някой от тях, просто застанете под върха и тръгвайте направо през гората. Това е рецептата за успех. Вярно, не е лесно, но е ефективно, специално за тези върхове.

След кратка пауза горе, направихме обща снимка и започнахме слизане, никак не безопасно, на фона на хлъзгавия терен и падналите дървета, но всичко мина с няколко незначителни драскотини. Слязохме долу до раниците и поехме към местността, която разделя двата върха "Мезаргидик". От тук всъщност започва "Античният каменен друм". (Може да прочетете повече тук).

Отне ни около час да стигнем до "Мезаргидик" и усетихме че силите вече сериозно са ни напуснали. Нямаше да имаме време за "Малък Персенк", понеже часът бе вече 20:00,  а за да го направим ни трябваха минимум 2 часа. Километрите бяха вече 36, а батериите на тялото в сектор червено. Пребити, тръгнахме към хижа "Персенк" за да направим лагер, да разпънем палатките и да умираме.

На връх "Голям Персенк" 2091 м
По средата на пътя обаче Ицо сподели че го наболява крака, заради травма от футбол. Започнахме да се движим по-бавно, а това не ни устройваше. С Митко Ваклинов решихме да избързаме, за да подготвим лагера, да насечем дърва и напалим огън. Последните 2 километра ги изминахме с тичане, въпреки умората. 

Вече почти по тъмно бяхме на поляните около хижа "Персенк". Нямахме време, а и желание да търсим конкретно място, просто първата стара постройка, която видяхме (а и аз си мислих за нея още като планирахме първоначално маршрута) беше т. нар "Стара мандра". Пред нея имаше хубава циментова площадка, която беше и на завет. Докато запалим огън , насечем елови клони за постелки останалите трима от групата пристигнаха.

Разтоварихме се, вечеряхме и всеки блажено заспа под огромните звезди на Планината. Истински живи !

----------------------

Ден първи:

- Пампорово
- Връх "Мечи чал" - 1873 м
- Връх "Голям Персенк" - 2091 м
- Скален феномен "Глухите камъни"
- Хижа "Персенк"

общо изминати - 40 км

17.05.14 г.

17-18.05.2014 - Утробата, Дяволския мост, Орлови скали, Златоград, Порто Лагос

Дяволски мост край Ардино
Има моменти в живота, които ни изпълват с необясними чувства. Има моменти, в които колкото си по-далеч от родния град си толкова по-близък с хората до теб. Има моменти, които наистина са безценни. Такива моменти съпътстваха този уикенд. Основните ни цели бяха няколко - Пещера "Утробата", "Дяволски" мост край Ардино, Златоград и Ксанти.

Още на Комунига реших да действам нестандартно и вместо да ходим през Кърджали, реших да врътна групата през Тешел и Ненково, за да излезем на язовир Кърджали в чиито северозападен край беше пещера "Утробата". Около 30 км по-къс, с по-лош път, но с невероятни гледки маршрут. Ако не минеш с идеята, че трябва да минеш само заради опознаването, никога няма да ти се наложи да пресичаш този район на Родопите. Живописни гледки, страхотни облаци, футуристични скални форми, китни махали. По пътя видяхме и слязохме до средновековен каменен мост, малка реплика на Дяволския мост. Около 13:00 бяхме в подстъпите на пътеката за пещера "Утробата".

До пещерата се стига за около час, по пътеката до горе има 4 къта за отдих, а денивелацията на места си е доста сериозна. Неприятната новина беше, че когато се качихме непосредствено преди входа на пещерата, в последната беседка затрещя и заваля. А това никога не е ок когато си на върха на планината. Изминахме последните около 300 метра под увеличаващите се капки и влязохме по дървена стълба (умалено копие на стълбата на "Караджов камък") в самата пещера.

За мен разочарованието беше доста голямо, понеже преди 2-3 седмици бяхме на Ягодинската пещера и след 1225 м галерии, зали и многобройни скални образувания, сега десетина метра гола галерия ми се стори доста постничко. Все пак Утробата ни приюти от обилния дъжд, който се лееше сериозно в продължение на около 15 минути. Всичко обаче утихна и слязохме обратно до колите, готови да продължим напред.

Язовир Кърджали
Хапнахме по сандвич и газ за Кърджали. От там продължихме през красивите гънки на Източните Родопи към Ардино, където щяхме да се настаним в хижа "Белите брези" и да посетим последната дестинация за днес - Дяволският мост.

Минахме през центъра на Ардино и след около 8 км по нов, макар и тесен път, стигнахме до едно уширение, където оставихме колите и продължихме пеш спускането си към бучащата под нас Арда.

След около 1.5 км най-после това архитектурно чудо се изправи пред нас с цялата си прелест. Малко места в България могат да те впечатлят така както Дяволския мост. От двете му страни стръмни, пищно покрити със зеленина планини, а той симетрично е забил страните си в техните тела, по които странно няма пътища или прашасали друмове. Ей така, просто в нищото. Вдъхновяващо място !

Следващата спирка след Мостът беше изоставеното село Дядовци, в което не живее нито един човек. Мен лично това място ме натегна и освен на първата къща не се разходих из него.

Уморени и с глави, пълни със спомени и гледки напазарувахме за последно в Ардино и се отправихме към хижа "Белите брези". Мястото отдавна е престанало да е от типа "хижа-лукс", но когато човек вибрира цял ден а и по принцип на положителна честота, то тогава това не е от голямо значение. Освежихме се, хапнахме, пийнахме и по леглата. Лека нощ !

------------------------

Добро утро ! Въпреки че вечерта валя, утрото ни посрещна със слънце, макар и борещо се с начумерени облаци. Около 10:00 вече бяхме на път и преди да тръгнем към Златоград щяхме да посетим природна забележителност и тракийско скално светилище "Орлови скали".

"Орлови скали" край Ардино
Отново, по подобие на Дяволския мост има направен път до обекта, като се ходи пеш около 300-400 метра до самата скала, която всъщност са орловите скали. Има изсечени около 100 скални ниши с култов характер, вероятно некрополи за урни или съдове с приношения. Дивно място, без съмнение.

Продължихме нашето пътуване през Родпите към Неделино, след което стигнахме в Златоград. Аз съм бил тук и преди, но след Етъра, който посетихме преди няма и месец, нещата тук, които са почти идентични не успяха да ме запленят кой знае колко много. Аз и кафе не пия, така че, не опитах и прочутото "кафе на пясък" (леблебия и ръж).

Тук, подобно на първия ден заваля и загърмя. Ние обаче бяхме решили да избягаме на лошото време в съседна Елада и припряно бързахме към ГКПП "Златоград". Там проверката и процедурата по преминаването на границата беше безболезнена и след 2-3 минути бяхме на гръцка територия. До Ксанти пътя минава през мюсюлмански села и паланки, и на моменти имаш чувството че си в Близкия изток. С пътя обаче, Родопа става все по-ниска и слаба, докато най-накрая се предаде и на уморената и южна снага поляга Ксанти.

Първоначално имахме идея да се разходим из Ксанти, но при наличието на толкова много слънце, запрашихме направо към сините води на Егейско море. На около 30 км от Ксанти е лагуната Порто Лагос. Искахме да направим някъде плаж, но за съжаление тук нямаше плажове. Най-близкия ни беше на Фанари, но нямахме много време.

Манастир "Св. Николай" - Порто Лагос, Гърция
Тръгнахме в посока Комотини, защото предпочетохме да караме по-по широк път, когато в далечината се видя манастира "Св. Николай" - чест гост във фотоалбумите на посетилите тази част на Гърция. Изключителен бонус към всичко което съпреживяхме и видяхме в тези часове.

Мястото е вълшебно, романтично, има особен дъх на вяра, има и жив духовен живот, както и монашеско братство. Видях двама монаси и двама послушници, но не разбрах дали има още. За пръв път тук видях турци-християни. Явно тази част на Гърция е доста мултиетническа.

Тръгнахме към България безмълвни. Всеки прехвърляше в главата си отново и отново прекрасните мигове на тези два дни. Моменти, за които човек си заслужава да живее.