29.09.16 г.

27-29.09.2016 - Рила-Родопи (Е8) - Хижа Преспа - село Белица (ден осми-десети)

Връх "Свобода" от севетоизток
След два дни прекарани в хижа Преспа заради лошото време се объркаха всичките ни планове и решихме село Белица да бъде последната ни дестинация. Нашия преход Рила-Родопи щеше да приключи без източната част на любимата ни планина.

Времето изцяло бе срещу нас и от удоволствие, моментите в планината се превръщаха в изпитания и премеждия. В такива моменти човек е по-добре да спре, за да запази като спомен и малкото красиви и приятни мигове. След като на Ком-Емине времето беше изцяло с мен, с изключение на 60-часовата мъгла в Централен Балкан, в този преход имаше само един ден, в който не бяхме мокри и под напрежение заради лошото време. Е, този последен ден за нас по маршрута обещаваше да бъде втория хубав и определено най-топъл и приятен.

Тръгнахме от хижа Преспа в 07:30 ч. Над хижата започва нов горски път и се върви по него, но след около 500 м, достигайки до малка полянка се отделяте от пътя в ляво и продължавате по богато маркираната туристическа пътека. Между хижа Преспа и хижа Свобода разстоянието е около 7.5 км с почти никакъв наклон. Много приятно място за разходка и отмора.

Достигайки до хижа Свобода запрашихме по асфалта до разклона за Крушев чатал и нашата отбивка за връх "Тузлата" 1856 м.

Изоставената ферма за якове под връх Тузлата - 1856 м.
Кучето на Асен - Джерито отпраши с нас и всичките ни опити да го изгоним не успяваха. Оставихме го да ходи с нас и като омалее ще се прибере.

Темпото ни беше много добро и не след дълго преминахме покрай ловната хижа между връх Свобода и връх Тузлата. Около нея двама човека с багер ровеха нещо по пътя, вероятно укрепваха преди зимата.

След още няколко километра достигнахме до едно изключително красиво и огледно място. От тук се виждаше връх Свобода, виждаше се и изоставената ферма за якове, където преди няколко десетилетия са били докарани около 40 яка от Непал, развъдили са се и са стигнали близо 80, но с годините са били унищожени от дивеч, нехайство и бракониери. От юг пък пред нас се извисяваше масива на Сини връх, Караджов камък, Турската куля, Беглички връх и връх Проглед.

Следваше дълго и приятно ходене на изток през огромни поляни с прекрасна панорамна гледка. От там се завива на север и след два километра спускане по черен път през букова гора се излиза на пътя от Белица до Загражден. Мястото е емблематично за туристите и е познато като "Кръглата чешма".  Чухме се с Веско Николов, който имаше възможност да дойде да ни вземе от село Белица. Имахме два часа до срещата, затова щяхме да извървим гадния 8-9 километров участък до селото, защото пътя на места беше кошмарен.

Беглички връх, Караджов камък и Сини връх (в дъното)
Така след 27 км за този последен ден, нашето приключение Рила-Родопи приключи. Изминахме близо 300 км, денивелацията също бе сериозна, може би над 8 000 - 10 000 м +. Като цяло никак нелош и в никакъв случай тежък маршрут, но това, което ни демотивира до крайност бе лошото време.

Източни Родопи са чудесни за велотуризъм, а за догодина ми се върти една много съблазнителна идея за велопреминаване на целите Родопи (идеята с тръгването за Е-8 от Боровец ми е меко казано недомислена). С теснолинейката до гара Св. Петка, от там Юндола, гара Аврамово и от там газ по маршрута, по който минахме, та чак до Мезек. Разкошно за каране.

След над 900 км по двата международни маршрута (Е-3 и Е-8) изпратих сухите месеци на 2016 г със задоволство. За догодина, живот и здраве обмислям да наблегна на няколко по-големи велоприключения. 

26.09.16 г.

26.09.2016 - Рила-Родопи (Е8) - Хижа Чаирски езера - хижа Преспа (ден седми)

Гледка над хижа Чаирски езера
Сутринта времето бе сравнително добро и без да губим време поехме по маршрута. Чакаше ни немалко път и всяко забавяне не бе желателно.

От хижа Чаирски езера има около 2 км доста стръмно изкачване, след което започна много приятен равен терен. Направихме още едно стръмно изкачване, преминавайки през стар овчарник и достигнахме до мястото, където се открива невероятна гледка към Переликското било. За голямо наше съжаление върховете отново бяха потънали в мъгла и се заредихме с очакване, че отново може би ще ни вали. Важно е, че повървяхме по слънце, понатоплихме се и вече загрели дъждът, така чест наш спътник през последните дни, не ни плашеше особено.

От тук започна шеметно 3 километрово спускане до село Мугла. Точно преди да останем без колена от спускането и тежките раници, видяхме първите къщи на селото. Твърдо бяхме решили да минем през махала Касъка, за да спестим 7 километра от варианта през хижа Ледницата. След кратка почивка в центъра на Мугла се отправихме към отбивката за Касъка. Тя започва около 2 км след селото, където има стара спирка и черен път, който започва от нея.

На билото, под връх Шабалиева каба
След махала Касъка, която наброява 20-30 къщи и беше учудващо оживена, хванахме черен път в дясно и след 2 км изкачване достигнахме до неголямо дере. Там този черен път свършва, дерето се минава и се тръгва покрай него само нагоре.

 На няколко места видяхме табели "Туристическа спалня село Мугла". Все пак има някаква маркировка, а особено интересна беше маркировката по дървета и камъни, която представляваше зигзагообразни сини стрелки. След около още 2 километра се достига в подножието на билото, където вече започват голите пасажи с хвойна. След още 500 м, в които пътеката почти липсва, излязохме на коловата маркировка на билото, под връх Шабалиева каба 2087 м.

Малко след сипея, под връх Малък Перелик отново ни заваля градушка, скрихме се под дебели ели, но след кратко чакане решихме, че не е нищо сериозно и продължихме нататък. До параклис "Св. св. Кирик и Юлита" спряхме на т. нар. "Войнишка чешма", където хапнахме и забелязахме над нас как една бригада реже хвойните, подготвяйки две малки ски писти (както разбрахме по-късно).

Разстоянието от хижа Чаирски езера до тух взехме за 6 часа. Вече бе 13:00 ч и без да губим време тръгнахме по макадамовия път. Нямахме късмет и тук, тъй като хижа Перелик не работеше и варианта за хижа Преспа оставаше основен за нас. Следваха много (13) километра асфалт, но имахме някаква надежда за стоп, тъй като когато обядвахме забелязахме, че работниците, които рязаха хвойна започнаха да си прибират багажите и да се изтеглят към буса им, който бе паркиран недалеч.

Повървяхме и наистина видяхме отдалеч буса, заедно с една бяла Нива да идват към нас. И двете возила спряха до нас, буса бе пълен с работници, но човека с Нивата ни взе! Успяхме засега!

Хижа Преспа ни посрещна със специалитета на хижаря
Времето обаче се разваляше с всяка изминала минута. След кратко обсъждане, решихме да минем през Превала, Стойките, Пампорово и да достигнем до хотел Рожен, каквато опция ни предложи човека, който ни взе.

След като слязохме от колата, разбрахме колко правилно решение сме взели. Небето буквално се отвори и 40 минути валя като из ведро, че и гърмя. Скрихме се зад гаражите на хотела и търпеливо изчакахме пороя да спре. Като цяло този пасаж от Рила - Родопи е наситен с ходене по асфалт, но ние нямахме нито времето, нито желанието да трамбоваме по асфалта и си хванахме стопа до отбивката за село Момчиловци, която е на 300 метра от отбивката за Хайдушки поляни.

В хижата пристигнахме в 21:00 ч. след като 10 км вървяхме в силен дъжд и неприятен студ. Определено взе да ни писва гадното време, за другия ден даваха още по-лошо, затова решихме да останем още един ден в хижата. 

25.09.16 г.

25.09.2016 - Рила-Родопи (Е8) - Хижа Орфей - хижа Чаирски езера (ден шести)

Начало на екопътека "Дяволския мост"
Станахме, закусихме вкусни пържени филии със сладко и потеглихме към село Борино, а оттам по пътя за село Чала, където се намираше и "Музей на катрана", или познатата "Катранджийница" в началото на екопътека "Дяволския мост".

Без спор в този район са усвоени доста средства за популяризиране на наистина многото природни забележителности, вложен е много труд, желание и акъл за това, че този район на Родопите да се превърне в една желана и разпознаваема туристическа дестинация. Ждрелата, пещерите, екопътеките, невероятните панорамни площадки и автентичността на местата, са дали сериозен тласък на туризма като основен поминък в този икономически слабо развит район. Един пример, който трябва да се адмирира и да се следва.

Лошо впечатление още в началото на екопътеката правят отпадните води, край които вървите и насищат въздуха с лоша миризма. В последствие обаче, минавайки през скалите и дълбаните милиони години от водата каньони водата става кристално чиста.

След около 1.5 км се стига до едно интересно дърво, на което има табела, че в средата на миналия век местен жител намерил жълтици в корените му. В дясно от него има мостче от където започва истинското предизвикателство.

Част от екопътеката
Признавам си, напоследък съм много резервиран, когато чуя думата "екопътека". На много места нещата са направени през пръсти, без идея за устойчиво развитие и смисъл във времето. Още имам горчив спомен от Загражден, където в мокро време ходенето по тамошната пътека граничи с риск за живота. Тук обаче признавам си бях много приятно изненадан. Всичко беше направено изрядно, без никакви пасажи, които да носят риск. Дори и най-малката възможност за пропадане или залитане, беше опезопасен надеждно. Наистина, реализацията на тази пътека е нова и може би трябва да се правят анализи в следващите години, защото реално дървените парапети имат срок на амортизация, особено в тези постоянно влажни места. Надявам се тук нещата да са направени наистина с идея да се ползва в годините и да придобива все по-голяма популярност.

След като преминете по пасажа "Дяволския мост", започва ходене почти по равно, след което идвате до най-сериозната част. Тук ви очакват осем серпентини, които ще се сторят премеждие за хора със страх от височините. Въпреки, че под дървените площадки стоят масивни метални планки, забити дълбоко в скалите, шеметната пропаст под вас, която се вижда под стъпълата ще разтупти сърцето ви в шеметен ритъм, разбира се, ако не сте свикнали с височини. Ако сте планинар или работник на фасадна изолация и височините не ви тревожат, преминаването по този пасаж ще е просто едно приятно изживяване. Имаше хора сериозно притеснени и колебаещи се дали да приемат това предизвикателство.

След като преминахме цялата екопътека излязохме на пътя, малко преди Ягодинската пещера. Над нас гордо пред слънчевите лъчи позираше невероятната панорамна площадка "Орлово око", а гората започваше бавно да се превръща в китна родопска черга, обагрена от цветовете на есенната прегръдка.

От края на пътеката вариантите са три. Ако сте с две коли, оставяте едната тук, а с другата отивате на "Катранджийницата" от където тръгвате, за да може да си вземете колата и пак да дойдете до тук, втория е да си хванете стоп за тези 12 км, а това няма да ви е трудно, тъй като трафика тук е много голям, и третия е да се върнете обратно по пътеката.

Хижа Чаирски езера
Слизайки на асфалта имате няколко километра до туристическата спалня, намираща се до язовир Тешел и още няколко до местността "Османов вир", която се намира на 2 км преди село Триград. Тук преди 2 години приключихме нашето приключение "160 км от Асеновград до Триград".

От тук започва черен път, който след 8 км ви отвежда до мост, от който в ляво започва стръмна туристическа пътека. Може да продължите по нея и след 30 мин сте до хижа Чаирски езера. Може да продължите по пътя, който бавно се качва нагоре към хижата, но ще походите още 3.5 км повече. Ние предпочетохме пътеката, не само защото не ни тревожеше стръмния маршрут, а и защото през целия път от Османов вир до тук ни валеше дъжд и времето бе станало неприятно студено.

Пристигнахме в хижата около 19:30 ч. Стоплихме се, хапнахме, взехме по един горещ душ и легнахме да спим, защото на другия ден ни чакаше ходене до хижа Преспа. 

24.09.16 г.

24.09.2016 - Рила-Родопи (Е8) - Язовир Голям Беглик - хижа Орфей (ден пети)

Язовир Голям Беглик
Със ставането язовир Голям Беглик ни предложи своя "специалитет", а именно нежна и ефирна мъгла стелеща се над водата. Изумителна гледка, заради която всеки път се връщам тук.

Взехме си чао с Тошко от Чатъма и потеглихме. Имаше около 11 км до излизането ни от язовира и стъпването ни на асфалта за язовир Широка поляна. На около 2 км от асфалта се качихме на една каруца с три коня, която отиваше до Широка поляна и така използвахме цели три конски сили за преминаването на неприятната асфалтова отсечка. Беше голямо шоу, от колите хората гледата като шашнати тази каруца, натоварила 5-6 човека.

Стигнахме Широка поляна, спряхме на ресторанта-класика "Нанс", хапнахме мъжката, затъжени за сготвена храна и си хванахме отново стопа за 3 км, за да достигнем началото на черния път за резерват "Слънчева поляна" и язовир "Блатото" като най-накрая да оставим асфалта зад себе си.

От тук до края на язовир Широка поляна има 4 км по черен път, а след него се стига до малка язовирна стена, от която започва 12 километрова отсечка по дерето на рекичката, оттичаща се от язовира.

Взимаме си довиждане с язовир Широка поляна
След няколко километра минахме покрай малкия язовир Дженевра. От тук пътя следва извивките на неголямото дере, което се пълни от различни малки притоци. Като цяло има лек наклон, което прави ходенето изключително приятно и ползотворно от към отмятане на разстояние.

Може да се каже, че наистина мястото е доста диво. Не срещнахме жива душа, а единственото, което показваше наличието на някакъв живот, бяха следите от дърводобив. Много интересен "експонат" е една кола с чешка регистрация, която стои изоставена край пътя. Така и не разбрахме какво точно прави тази кола тук и каква е нейната история. Общо взето доста скучен участък, но пък лек за ходене.

Около 18:00 ч достигнахме до място, наричано от местните хора "Ламаринения обор". Тук имаше няколко човека и след разговор с тях стана ясно, че ако превалим намиращия се пред нас връх ще спестим доста разстояние, а ако продължим по реката ще минем през т. нар. Кемеров мост, и няма да имаме изкачване, но маршрута се удължава с 6 км.

Без да се колебаем, предпочетохме първия вариант и след половинчасово сериозно изкачване достигнахме билото и големите ливеди, наречени "Партизанската пояна". Тук има две големи чешми и мястото е чудесно за отдих. От тук вече започва образцова маркировка и за хижа Орфей и като цяло за маршрута Рила-Родопи. До тук бяхме видяли може би 4 или 5 табели из целия маршрут, което е голям дефицит от към логистика от страна на БТС.

Указателни табели на "Партизанската поляна"
До хижата имате 2 км спускане, което не е чак толкова неприятно, защото както вече казах пътеката и маркировката са в изрядно състояние и без да губите време в лутане и чудене смело ходите напред и надолу.

Достигнахме до хижата на свечеряване, като общо за деня километрите бяха около 35. Условията в хижата са чудесни, хижарите много гостоприемни. Има напитки, храна, закуска по желание. Има и нелош черен път за кола от Борино, по който ако карате бавно и внимателно няма да имате проблем. Ние пренощувахме в постройка, в близост до хижата, която се подготвя като допълнителна леглова база. Вътре беше страхотно, с майсторски изпълнения на мебели от истинско дърво. Цената на нощувката беше 12 лв.

Вечерта хапнахме и пийнахме с голяма група туристи от туристически дружество "Урвич" - София. Разменихме контакти с тях и се заинтересуваха от предстоящото за 2017 г издание на "Асеновградски върхове и пътеки". Много готини и приятни хора. Около полунощ умората взе връх и се отдадохме на блажена почивка. 

23.09.16 г.

23.09.2016 - Рила-Родопи (Е8) - Село Медени поляни - Язовир Голям Беглик (ден четвърти)

Беседката в която преспахме
Събудихме се при 4 градуса под нулата. Това показваше портативното термометърче на Форката. Всичко около нас бе покрито със слана и студът беше пронизващ. Запалихме отново огън, за да може кръвта отново да се пораздвижи из телата ни и в 8:30 потеглихме.

След 2 км видяхме първите къщи на селото, а вляво от основния черен път, свързваш Медени поляни и Златарица се отделя друг черен път, който се вие на серпентини нагоре, пресечен и от пътека. След още 2 км излизате на най-високата махала на селото (Горелска махала) над която започва черния път към местността Каратепе, където минава шосето, свързващо Велинград и Сърница. Макар и много студено сутринта, вече слънцето напичаше и определено ходенето ставаше по-приятно. Всичко това вече бе гарнирано с невероятно гледки към Пирин и Рила, които допълнително увеличаваха удоволствието от ходенето.

Оказа се, че връх "Черешка" е много странен и мъгляв мезотопоним, който макар и означен в картите, не бе познат на местните хора. Вярно, че тук хората имаха турски имена за различните местност, връхчета, реки и дерета, но никой не бе чувал за името "Черешка". Каквото и да е името на това по-скоро възвишение, гледката от него беше великолепна. Насладихме се на панорами и простори в рамките на около километър, заходихме "Черешката" отдясно и влязохме в гора.

Гледка към Пирин от подножието на връх "Черешка"
Като цяло от Аврамово до тук имаше марки на няколко десетки места, а табели на едва няколко. На много ключови отсечки ни помагаха триъгълните вело марки. Тук обаче нямаше жокер и действахме по интуиция.

Оказа се, че не сме сбъркали посоката но сме се прецакали с денивелацията. Основния маршрут минаваше по билото, намиращо се вдясно от нас, а ние се забихме в едно дере до което ни отведе сериозно спускане. Няколко километра по равно, след което последва доста стръмно изкачване. Когато превалихме върха се сляхме с маркировката и не след дълго видяхме едно огромно чакало. Такова чудо за пръв път виждах, защото беше на цели 5 етажа. Сякаш ловджиите в района отстрелват динозаври.

В 13:50 ч бяхме на Каратепе. Тук последва задължителното хапване, биричка и по-дълга почивка в хубавото време. Като цяло след гледките над Медени поляни не видяхме нищо, защото почти през цялото време се движихме в гора, затова и слънчевите лъчи, толкова щедри в този ден ни идваха много добре.

В 15:30 потеглихме, за да преодолеем 20 километровата отсечка до еко-център "Чатъма", където щяхме да нощуваме. От тук започва сериозна отсечка, в която преобладава изкачване. Минавате покрай връх "Средния бурун", а от страни на черния път, по който се движихме има няколко чешми, така че няма да го закъсате за вода.

Голямото чакало преди Каратепе
По пътя срещнахме няколко човека, които ни дадоха еднаква информация. Бяхме на правилния път, трябваше скоро да стигнем до едни колиби, намиращи се на билото и след тяхното преваляне ни предстоеше само слизане до язовира.

Достигнахме до колибите, където се оказа че кипи от живот. Явно хората си имаха имоти, достъпа до тук не беше особено труден дори с лек автомобил, а беше и време за събирането на картофите, така че не ни липсваше цивилизация и хорска глъч. Местните се оказаха изключително гостоприемни, пожелаха да ни почерпят с домашно кисело мляко, да си починем, да си поговорим. Жалко че нямахме никакво време и учтиво отказахме.

След като походихме малко имахме и инцидент с куче. По принцип изобщо не ме плаши кучешкото присъствие, но наистина щеше да стане беля. Едно доста голямо куче тръгна на първа и добре, че се усети че ще яде хурката и избяга, иначе някой щеше да си остане без куче. По Ком-Емине на много места ме обграждаха, лаеха, показваха, че те са "сайбиите" на района и на стадата, но никога не тръгнаха с агресия. Този пес ме изненада, признавам си.

На 10 км преди "Чатъма" излязохме на големи поляни. Тук видяхме един турист, който се оказа, че е поляк, тръгнал е преди 3 дена от Асеновград и сега иска да стигне в Сърница. Беше се забатачил яко и нямаше никакъв шанс да стигне и щеше да бивакува на открито.  Беше добре екипиран, но ние все пак го попитахме дали има нужда от нещо. Всичко беше наред, казахме си "чао" и се разделихме, всеки поемайки по своя път.

От тук до язовира следваха къщички, обори и много крави. Край пътя се виеше малко деренце, което се вливаше в северозападния ръкав на язовира, и правеше пейзажа особено живописен.

Оборите между Каратепе и Беглика
До язовира стигнахме по тъмно. Починахме на моста, под който това деренце влиза Беглика и от там на челници изминахме последните 3 км до Чатъма. Там ни очакваше Тошко от Пловдив, който е изключително гостоприемен, интелигентен и вечно ухилен пичага. Сипа да хапнем, сложи по една ракия, натоплихме се хубаво. Изобщо без грешка.

Понеже заради 4-те почивни дни всички бунгала бяха фул, че имаше и палатки, въпреки доближаващите се до нулата сутрешни темпратури, нямахме шанс ползваме да легловата база на еко-селището. За всичко баче има решение и Тошко ни настани в едно бунгало, което в момента е процес на ремонт, но бе постлано с балатум, бе облицовано с дървена ламперия, така че средна температура 10-12 градуса беше направо лято в сравнение с 4 градуса под нулата от предната вечер. За деня километрите бяха около 40, хубави пътища за ходене, много малко гледки. 

22.09.16 г.

22.09.2016 - Рила-Родопи (Е8) - Спортна база Белмекен - село Медени поляни (ден трети)

Язовир "Белмекен"
Със ставането разбрахме колко е променено всичко навън. Нямаше и помен от вчерашното лошо време, разбира се като се изключи, че всичко навън бе подгизнало. Оправихме багажа и в 08:35 бяхме на път.

Предварително се бяхме разбрали на местата, където има асфалт и няма алетрантива чрез пътека или черен път да избираме варианта със стоп. Не минахме и 2-2.5 км от спортната база и ни спря един бус с руснаци. Оказа се, че в този ден има международно състезние по ролкови ски и хората, които ни взеха, са част от треньорския щаб на един от руските отбори. Разбрахме, че в 11:00, 13:00 и 17:00 ч има стартове и трябваше преди 11:00 ч да се смъкнем до Юндола, защото цялото шосе щеше да бъде затворено и това ни режеше варианта за стоп.

Руснаците ни закараха до хижа "Христо Смирненски". Тук вече десетки спортисти се подготвяха за стартовете. Повървяхме надолу няма и след няма и километър ни спря едно момче, което се оказа рехабилитатор в спортната база и слизаше за зареждане във Велинград. Не можехме да се оплачем от липса на шанс и засега денят ни вървеше добре.

Последни гледки от Рила
Със слизането ни на Юндола бяхме много приятно изненадани. Видяхме Мариян, децата и екипа от "Тритон екстрийм". Оказа се, че и те ще участват в състезанието. Стана ни много драго, защото видяхме "наши" си хора.

Полафихме малко, и потеглихме към стопа за да преминем и последната отсечка от неприятния асфалт, за да достигнем до началото на пешеходната ни 30 -километрова отсечка за деня - село Аврамово - село Медени поляни. Тук стопа позацикли и отново извървяхме около 2 км, докато ни спря един човек, който се оказа, че пътува за едно много интересно място, което миналата година посетихме на път за връх "Гоцев", а именно село Омая и неговата основна атракция еко селцето с "хобитските" къщи.

И така около 11:30 бяхме в село Аврамово. Под него е и най-високата железопътна гара на Балканите - 1267 м. Селото е доста по-нависоко. Тук напазарувахме хляб и други дребни неща, защото ни предстоеше бивакуване на открито и трябваше да се подготвим с храна.

От тук първата ни цел беше връх "Велийца" 1712 м., отстоящ на около 10 км от село Аврамово.След изминалите два дни по билата на Рила и ужасното време, сега сякаш бяхме в рая. Трудолюбиви хора се трудиха неуморно по нивите, защото беше период за вадене на картофите.

Живописните селца по пътя
 Почти до подножието на върха отляво и от дясно се редуваха големи картофени ниви, а гледките към Рила (макар и билата и все още да бяха потънали в мъгла) бяха разкошни.

Пътя като цяло беше с много малък наклон, като само последните 2 км преди върха минаваха през сечище и там наклона ставаше по-голям.

Велийца е най-високият връх (1712 метра, макар различни източници да сочат между 1711 и 1715 метра) във Велийшко-Виденишкия родопски дял на Западните Родопи и всъщност даващ част от името на този дял. Издига се в северозападната част на главното било. Велийца е важен орографски и хидрографски възел, разположен на 35 километра от Велинград и на 10 километра от Аврамово

След като преминахме покрай върха (който е обрасъл и от него няма гледки) и поляните от южната му страна, където до 1912 г  имало граничен пункт между България и Турция и където в последствие са се провеждали големи събори на местното население, започнахме слизане надолу в посока махала Бозево. И тук времето не пропусна да ни се подиграе. Както всичко беше добре, изведнъж за няколко минути над нас се събраха няколко облака и ни заваля градушка. Хубавото в случая е, че всичко това ни се случи в момент, в който обядвахме и поне бяхме на сушина, но неприятното е, че ни очакваше още доста път.

Залез над Пирин край махала Златарица 
В 15:30 отново бяхме на път. Следващите километри до село Бозево ги преминахме почти по равно, радвайки се на редки, но прекрасни гледки на изток. В 16:30 вече бяхме в това китно селце и продължихме към намиращата се на 2 км махала Златарица.

Направи ни впечатление, че въпреки лошия да не кажа абсурден на места черен път от тук минаха няколко коли и няколко мотора. Явно местните хора бяха свикнали на липсата на инфраструктура и бяха намерили начин за придвижване, без да им пука особено за състоянието на пътя. За разлика от други места из Родопите тази година, тук беше фрашкано с гъби. Намерихме няколко манатарки, имаше много масловки, сърнелки, а да не говорим за неядливи и отровни губи.

Край Златарица се насладихме на изключителна гледка към Пирин. След около 2 км достигнахме до т. нар. "Хайдушка чешма", която се оказа място с няколко чешми, но нито една от тях течаща. Важно е че не страдахме от липса на вода и това не ни тревожеше. На свечеряване видяхме къщите на намиращото се под нас село "Медени поляни". Видяхме едни момчета по пътя, които ни казаха че има пряка пътека към селото, което спестява около 3 км от пътя. Без да се колебаем се спуснахме по нея, макар и да беше наистина доста стръмна на места.

Пред животворната сила на огъня
Oколо 19:45 пристигнахме на мястото, където щяхме да нощуваме. За деня бяхме изминали около 50 км, като над 30 от тях бяха пешеходни, а останалите преодоляхме на стоп, заради асфалта, на който нямаше алтернатива.

Мястото беше приятно и на завет, но в самата беседка, която вероятно щеше да бъде достроена с идея за заслон беше тотална мизерия. За да матираме поне малко от чувството на гнус, насякохме солидно количество елови клони, които постелихме под нас. Запалихме огън, стоплихме се, пихме последните запаси от ракия на Форката, хапнахме и лека-полека съня започна да ни бута. Въпреки умората съня ни не беше особено дълбок, защото усещахме студа с всичките си сетива. И двамата бяхме с хубави чували, клоните правиха добра изолация, но каквото и да е да спиш на открито след 3 дни дъжд в края на септември на 1500 м надморска височина, е доста по-различно от това да си метнеш чувала на някоя поляна по средата на лятото.

21.09.16 г.

21.09.2016 - Рила-Родопи (Е8) - Хижа Мусала - спортна база Белмекен (ден втори)

На връх Мусала - 2925 м
Утрото ни посрещна с прилично за кота 2400 м. време. Върховете бяха изцяло покрити с мъгла, но при нас на хижата нямаше вятър и дъждът бе спрял. Около 8:00 часа си бихме шута нагоре и по класическия маршрут край Мусаленските езера в 9:15 бяхме на заслон Ледено езеро.

Заслонът е конструиран с идеята да бъде на базовия лагер при хималайската ни експедиция от 84 г. (когато на върха завинаги остава Христо Проданов), но дизайнът не е бил одобрен и той е монтиран тук. Неслучайно едно от имената на заслона е "Еверест". Тук направихме малко лаф с леля Величка (жената, която от години стопанисва заслона) и потеглихме към върха и тук вече започваше мъглата. В 10:00 бяхме на върха сред сняг и лед. Направихме снимки за спомен, погледнахме картите на завет в една от стаичките на станцията и поехме надолу, към премката между Мусала и Малък Близнак. Тук имаше много крива отсечка от морени, които с особено внимание преминахме, защото точно на такива места се чупят и изкълчват крака и ръце.

Не след дълго пред нас се откри и страхотна гледка към "Маришкия циркус". Тук се намират и четирите Маришки езера, от които започва своето начало река Марица. Маршрутът ни преминаваше по ръба на целия циркус, като след връх "Мусала", преминахме през върховете "Малък Близнак" 2772 м. и "Голям Близнак" - 2779 м.

В подножието на връх "Малък Близнак" 2772 м.
В подножието на връх "Маришки чал" 2731 м. пътеката се разклонява. Ние завихме на североизток в посока хижа "Заврачица", а пътеката продължава на югоизток за хижа "Грънчар". След изкачване на "Маришки чал", започнахме спускане и заходихме отдясно връх "Манчо" 2771 м. и от там видяхме разкошно стадо (около 18-20 глави) диви кози. Направихме и видео, макар и отдалеч, но определено гледката ни остави без дъх.

След като Маришкия циркус и връх Манчо останат зад гърба ви, достигате до една малка чешмичка, отбелязана на картите като "Усмивката". Въпреки, че като цяло чешмите са изключителна рядкост, по високите била на Рила винаги може да пиете чиста вода от планинските извори, без да се притеснявате за вкусовите и качества.

От тук започнахме да следваме профила на планината, като до разклона за хижа Белмекен и хижа Заврачица имате две качвания и две слизания напречно на планинските ребра, следва голямо качване и слизате в долина, вляво на която започва да се издига могъщата снага на връх "Ибър" 2666 м. След като се премине край него се излиза на отклонението за хижа "Белмекен" и спортна база "Белмекен". От там през суграшица и ужасно време (като цяло този ден бе белязан от почти непрестанен дъжд и суграшица) се придвижихме до билото на реброто, на което се намираха върховете "Равничал", "Сивричал" и "Ортачал" и "Зъбчето", което преди 2 месеца изкачихме. Излязохме между върховете "Ортачал" и "Зъбчето", като през целия маршрут за деня минавахме през колова зимна маркировка.

"Маришките езера" от където започва река Марица
Последва бясно спускане от връх "Зъбчето" до Спортна база "Белмекен". Много кал и няколко падания, но за щастие без последствия. Това е едно от най-гадните спускания из планините, които съм минавал. (подобно е и от връх "Орфееви скали" до хижа "Смолянски езера").

Целта ни за деня бе хижа "Христо Смирненски", намираща се на 7 км от спортната база. След като звъннахме за информация, се оказа, че на другия ден предстоеше международно състезание по роклови ски и хижата бе напълнена до край. Вярно, че се обадихме по никое време, но целия ден нямахме обхват, а и заради атмосферните условия, които объркаха плановете ни, не знаехме до къде ще стигнем, но за наша радост в този ден почти наваксахме вчерашното забавяне.

Пристигнахме в спортна база "Белмекен" около 19:15. Питах за нощувка, а лелката на рецепцията ми каза:
"- 33 лв за легло с карта за фитнес - 40!".
На фона на това колко жалки изглеждахме, целите в кал, ме напуши смях как може изобщо да ми предлага фитнес, но пък всеки си знае какво предлага и как го предлага.

Отидохме малко по-надолу до едни стари бунгала, които бяха реновирани и предлагаха нощувки, за да пробваме там. Ако и тук ударехме на камък шяхме да търсим чешма с беседка по пътя, където да хвърляме спалните чували и дъжд-недъжд щяхме да спим. Оказа се, че имаше свободни места в едно от малките комплексчета на цена от 21 лв (интересна калкулация на цена). Условията бяха супер - топло, баня, телевизор, ресторант. Изпрахме се, изкъпахме се, стоплихме се, вечеряхме и аз лично в 20:30 бях заспал. 

20.09.16 г.

20.09.2016 - Рила-Родопи (Е8) - Асеновград - Боровец - хижа Мусала (ден първи)

На път за хижа "Мусала"
Точно в 7:00 бях на бензиностанция "Шел" в Асеновград за да си хващам стопа в посока Боровец. Срещата ни беше около 9:30 в Самоков и се надявах да успея.

Едно момче от Смолян ме метна до началото на околовръстното и там зациклих за около 20 мин. Винаги е много тегав стопа в тази част на пътя около Асеновград и Пловдив. Взе ме едно момче - Ангел, с който често играем футбол и ме хвърли до "Овергаз" - бензиностанцията на кръговото за Пазарджик. От там веднага трета кола до разклонението Съединение - София, а там след няма и 5 мин ме взе Макса от Асеновград, който си пътуваше за София. От отбивката за Ихтиман ме взе един тир, с който бавно, но славно се придвижих до Самоков. Там беше тегаво, защото тировете няма как да минат през града и походих 3 км, за да изляза на пътя за Боровец. След кратко чакане ме взе един джип и в 11:10 бях на лифтовата станция на Боровец. Форката беше изтръпнал, понеже закъснавах с два часа, но нямаше как.

Тръгнахме и заваля дъжд. Нищо хубаво не ни очакваше, като гледахме какво се случва по билата. Хубаво-лошо, връщане назад нямаше. В 11:30 стъпихме на Мусаленската пътека. От тук, почти през цялото време вървейки покрай кристално чистите води на Мусаленска бистрица, до хижа "Мусала" през зимния маршрут имаше 8 км с 800 + денивелация. Имайки като крайна цел за деня хижа Заврачица, макар и на челници, се стремяхме да ходим в сравнително добро темпо, но дъждът не спираше и това не ни помагаше особено.

Времето на хижа "Мусала"
Мислихме да минем през летния маршрут (Иконостаса и пистата Ястребец), но заради отсечките клек от които щяхме да станем вир-вода се отказахме от това си намерение.

Направихме кратка почивка на една беседка, която се намира на около 2 км преди долната станция Маркуджика, която е един от редките кътове за отдих в Рила (аз поне беседки из Рила на 2000 м и нагоре не си спомням да съм виждал) и продължихме. На лифтовата станция направихме още една почивка да решим от къде ще минем. Аз имах идея да се изкачим напряко по пистата и да излезем на черния път, който свързва Ястребец и хижа Мусала, но заради дъжда и тревата по нея се отказахме и решихме да си караме по коловата маркировка. Времето беше доста гадно, а тук и вятъра се усили значително.

Пристигнахме в хижата в 15:15 ч. Хижа Мусала е разположена край брега на седмото Мусаленско езеро на надморска височина 2389 м., което я прави най-високо разположената хижа в България. Старото й име е хижа „Сталин“. Първата хижа – дървена постройка на един етаж с мансарда („Клековата хижа“) е построена през 1924-1925 г. и е втората такава в България след хижа „Скакавица“. През 1930 г. е завършена каменна двуетажна хижа, която изгаря през лятото на 1988 г. През 1966 г. БТС построява дървена двуетажна постройка, която функционира и до днес, с капацитет 60 места с външни санитарни възли.

С влизането си в нея навън заваля като из ведро. Решихме да изчакаме, за да видим какво ще се случи, но след като видяхме прогнозата за деня, решихме да не рискуваме, а да останем в хижата, още повече че имахме идея да минем през Дено-Сфинкса-Иречек-Малка Мусала и Трионите за върха. Не след дълго заваля и мокър сняг. В това време, горе вероятно беше лед и доста сняг и нямаше как този маршрут да се случи дори и утре, а нашият първи ден приключи на полу-топло, с цена на бирата 4 лв. Пазарна икономика. Ако щеш! 

18.09.16 г.

18.09.2016 - Водопад "Сливодолското падало"

Мястото от където извира водопада
За пореден път посетихме това красиво място. За пръв път аз обаче лично го посетих във периода, когато водата е най-малко. Както съм споменавал неведнъж, най-доброто време за посещение е периода май-юни, заради пълноводието.

Група от около 15-18 човека се отправихме през тегавите опашки от автомобили преди тунелите към рибарника до третия тунел след Асеновград, от където поема и пътеката за водопада. Около 11:00 бяхме там, паркирахме колите и тръгнахме през каньона сред красивите водопадчета и деренца, които ви следват буквално на всяка крачка. Нормално ходене и снимки биха ви отнели 1 час време за да стигнете до водопада. Маршрута е обезопасен с парапети и метални въжета, така че при внимание и нормално темпо няма опасност от контузии и сакатлъци.

На около 300 м след водопад "Сливодолското падало" се намира и мястото наричано "Пещерата", което визуално много прилича на Крушунските водопади, макар и с по-малко вода. Бигор, пещерички, ниши, водни падове, които създават неповторимо усещане. В началото пътеката от водопада е стръмна, заобикаля го отдясно и когато излезе над него става равна и след 100-150 м отвежда точно до бигорните красоти.

От тук се продължава почти по равно и след около 200 м се достига до мястото, наречено "Иконостаса", което се явява извора на дерето, на което се намира и водопада. Много магично място. Вижда се ясно как водата просто извира от земята, а на метър от извора, в скалата има процеп от където ясно се чува грохота на подземна река. Направо тръпки да те побият...

Слязохме на къта за отдих под водопада, хапнахме пийнахме и около 16:00 слязохме при колите. Много приятен и достъпен за всеки маршрут. 

8.09.16 г.

08.09.2016 - Plastic Bo. - Клуб "Строежа" - София

Страхотното настроение сред публиката
Събраха се три концерта в рамките на седмица, но пък какво по-добро начало за клубния сезон. Както винаги клуб "Строежа", който празнуваше началото на своя 20-ти сезон беше се погрижил за настроение, напитки, качествена селекция на музика от бара, реклама и като цяло всичко беше на познатото изключително ниво.

Започнахме в 22:00 и свирихме до 23:15 ч. Бяхме с Владо и Боби, което ни даде свобода за по-широко представяне на песни от нашите албуми. Публиката приема по чудесен начин и интерпретациите ни с брас на стари български естрадни песни и за пореден път в нас се затвърди идеята да направим БГ трибют с подобни песни, познати и обичани от всички. 

7.09.16 г.

07.09.2016 - За гъби край скален феномен Инкая

"Инкая" - синия камък
Времето беше идеално за гъби и се надявахме да имаме късмет. Оставихме колата до скалното светилище "Инкая". То представлява много внушителен скален масив, който се намира на около 5 км след село Врата. Подминавате разклонението за Беланташ и продължавате по черния път за Три могили.

Пред Инкая има малко уширение, а в ляво от пътя започва и туристическия маршрут за връх Сини връх и едноименната хижа. За съжаление огромна част от този маршрут подлежи на освежаване, заради обраслите пътеки и почти липсващата маркировка. От запад, непосредствено край Инкая излиза т. нар. "Тополовски проход" (Арпа гидик), който идва от село Тополово.

Повървяхме около 700 м нагоре по маршрута и се върнахме, защото освен няколкото масловки не успяхме да намерим нищо друго, макар и да захождахме доста отсрани пътя.

Слизайки отново до колата, се разходихме до чешмата с надпис "1975 г", край която е дерето на извиращата под връх "Сини връх" река "Мостовска Сушица".

4.09.16 г.

04.09.2016 - Връх "Попа" 1414 м и разходка около хижа Марциганица

На връх "Попа"
Време беше за една наистина лежерна разходка, с която да уплътним неделния следобед. Както неведнъж съм твърдял, едно от най-хубавите неща в нашата община са природните дадености и възможностите за туризъм в планината. Решиш ли, само след час може да на кота от над 1000 м надморска височина и да се наслаждаваш на чистия въздух сред гъстите гори.

От хижа Марциганица се хваща пътека, която започва точно пред входа на хижата и е указана с многобройни указателни табели, които водят до хижа Пашалийца. Странна ирония, при положение, че и двете хижи не работят, имената им гордо красят де що има табели из горите.

След стотина метра излизате на поляна, а в дясно от пътеката има неголям дървен кръст, от който започва пътека, която след 20-тина метра ви извежда на обезопасена панорамна площадка с гледка към Мостовска сушица и връх Дурада. Тук набрах и няколко сърнелки. Налюбувахме се на гледката и със спокойно темпо, небързайки за никъде продължихме нататък.

След още около 500 м се минава пред новопостроения бъдещ туристически център, който е над входа за пещера "Добростански бисер", или както е позната на местните - "Ахметьова дупка".  Районът тук е изключително богат на пещери, и неслучайно спелеолозите постоянно откриват нови. Само преди няколко месеца бе премиерното влизане в пещера, наречена "Добростански снежник". Мястото е предпочитано за различни експедиции и тренировъчни лагери от много спелеолози. В тези почивни дни момчетата и момичетата от спелео клуб "Пълдин" бяха на палатки в района.

Обезопасената панорамна площадка в близост до хижата
От тук до полянката пред връх Попа са около 300 м. Има кът за отдих, отстрани на който продължава пътеката за местността Сливово, село Югово и хижа Пашалийца. Решихме, че ще отдъхнем след като изкачим върха и поехме нагоре.

До самата площадка на върха води много добре изразена пътека. На моменти тя е доста стъмна, но като цяло е преодолима от всеки и е с обща дължина около 150 м. От върха се открива невероятна 360 градусова панорама. Трябва да сте особено предпазливи, понеже от едната страна има сериозен отвес и не е добре да се ходи близо до ръба. Като цяло обаче има широко пространство и може спокойно да се снима, да се разглежда и като цяло да се стои безопасно. Постояхме десетина минутки, след което слязохме до масата, хапнахме, постояхме около половин час и потеглихме обратно към хижата, като по пътя набрах още няколко прекрасни сърнелки.

Хубава, достъпна за всеки тричасова разходка, като ходенето до връх Попа е около 40 минути много спокойно темпо. Панорамната площадка, съвсем скоро ще я презентирам по-сериозно, защото с отварянето на пещерата, хората трябва да бъдат изкушени с повече опции за разходка и хубави гледки в района. 

3.09.16 г.

03.09.2016 - Plastic Bo. - Фестивал "Shake that хълм", Пловдив

На сцената на фестивала
За втори път свирихме на това място. Първия път беше през 2014 г. а форматът беше под името "Айляк фест". В този си вид събитието беше значително по-мащабно заради липсата на билети, ограждения и прочее рестриктивни мерки, и всеки можеше спокойно да присъства.

Сутринта ме грабнаха да водя група на Беланташ и май щяхме да пропуснем чека. Неприятната изненада от сервирания в последния момент ангажимент не успя да развали настроението ми и се заредих с търпение. За щастие около 17:00 бях на място и направихме и звука, отидохме до Коматево на репетиция и около 20:00 ч бяхме на поляната под Хълма, където вече се бе събрално внушително количество хора.

В съботната вечер бяхме две групи - ние и гърците от Koza Mostra. Времето бе чудесно, а хората бяха над 1000. Озвучаването отново бе в ръцете на бате Любо от Коматево - гаранция за образцов ред на сцената и перфектен звук. От работата ни с него вече повече от 16 години, винаги сме били не само доволни, но и вдъхновени.

Започнахме малко след 21:00 ч, като сетът ни беше около час. Хората се забавляваха, кефът бе навсякъде, а усмивките не слизаха от лицата. Страхотна атмосфера. Гърците след нас, продължиха в тон с настроението, което цареше навсякъде и не спираха да карат хората да танцуват и да се чувастват ОК, от факта, че са част от прекрасното събитие наречено Shake that Хълм.

Пожелаваме от сърце на организаторите да продължават да правят това невероятно събитие, което кореспондира напълно с приемането на Пловдив като град на любовта и нощния живот.


1.09.16 г.

01.09.2016 - Plastic Bo. - Концерт в клуб "Маймунарника", София

На сцената
За втори път свирихме в този клуб. Този път участието ни бе по покана на група No Project Band, по случай излизането на дебютния им албум. Както винаги условията бяха повече от добри - невероятен звук, дело на Боби (брат на Владо), добра атмосфера и хора, които бяха дошли да се забавляват. Имаше всички предпоставки за добро шоу.

Оказа се че момчетата (и момичето) от  No Project Band съвсем не са нови в "занаята". Разказахме си истории от началото на миналото десетилетие, когато заедно сме свирили в Шумен и в Севлиево. Явно съдбата едва сега ги е събрала като формат, който да издаде албум и да направи добро представяне на всички техни продукти. Авторската им музика е много приятна, текстовете за закачливо-сатирични, разглеждащи различни социални и екологични проблеми, кавърите които изсвириха бяха изпълнени перфектно. Много наши момчета.

В този концерт бяхме трио. Изсвирихме около 20 песни, като за последните 2 поканихме и хорат от  No Project Band. Стана хубаво шоу, хората, които бяха около 300-350 човека бяха доволни и мисля си, че се получи една добра вечер в наситения с чудесни събития календар на клуб "Маймунарника". Успех на  No Project Band!