22.09.16 г.

22.09.2016 - Рила-Родопи (Е8) - Спортна база Белмекен - село Медени поляни (ден трети)

Язовир "Белмекен"
Със ставането разбрахме колко е променено всичко навън. Нямаше и помен от вчерашното лошо време, разбира се като се изключи, че всичко навън бе подгизнало. Оправихме багажа и в 08:35 бяхме на път.

Предварително се бяхме разбрали на местата, където има асфалт и няма алетрантива чрез пътека или черен път да избираме варианта със стоп. Не минахме и 2-2.5 км от спортната база и ни спря един бус с руснаци. Оказа се, че в този ден има международно състезние по ролкови ски и хората, които ни взеха, са част от треньорския щаб на един от руските отбори. Разбрахме, че в 11:00, 13:00 и 17:00 ч има стартове и трябваше преди 11:00 ч да се смъкнем до Юндола, защото цялото шосе щеше да бъде затворено и това ни режеше варианта за стоп.

Руснаците ни закараха до хижа "Христо Смирненски". Тук вече десетки спортисти се подготвяха за стартовете. Повървяхме надолу няма и след няма и километър ни спря едно момче, което се оказа рехабилитатор в спортната база и слизаше за зареждане във Велинград. Не можехме да се оплачем от липса на шанс и засега денят ни вървеше добре.

Последни гледки от Рила
Със слизането ни на Юндола бяхме много приятно изненадани. Видяхме Мариян, децата и екипа от "Тритон екстрийм". Оказа се, че и те ще участват в състезанието. Стана ни много драго, защото видяхме "наши" си хора.

Полафихме малко, и потеглихме към стопа за да преминем и последната отсечка от неприятния асфалт, за да достигнем до началото на пешеходната ни 30 -километрова отсечка за деня - село Аврамово - село Медени поляни. Тук стопа позацикли и отново извървяхме около 2 км, докато ни спря един човек, който се оказа, че пътува за едно много интересно място, което миналата година посетихме на път за връх "Гоцев", а именно село Омая и неговата основна атракция еко селцето с "хобитските" къщи.

И така около 11:30 бяхме в село Аврамово. Под него е и най-високата железопътна гара на Балканите - 1267 м. Селото е доста по-нависоко. Тук напазарувахме хляб и други дребни неща, защото ни предстоеше бивакуване на открито и трябваше да се подготвим с храна.

От тук първата ни цел беше връх "Велийца" 1712 м., отстоящ на около 10 км от село Аврамово.След изминалите два дни по билата на Рила и ужасното време, сега сякаш бяхме в рая. Трудолюбиви хора се трудиха неуморно по нивите, защото беше период за вадене на картофите.

Живописните селца по пътя
 Почти до подножието на върха отляво и от дясно се редуваха големи картофени ниви, а гледките към Рила (макар и билата и все още да бяха потънали в мъгла) бяха разкошни.

Пътя като цяло беше с много малък наклон, като само последните 2 км преди върха минаваха през сечище и там наклона ставаше по-голям.

Велийца е най-високият връх (1712 метра, макар различни източници да сочат между 1711 и 1715 метра) във Велийшко-Виденишкия родопски дял на Западните Родопи и всъщност даващ част от името на този дял. Издига се в северозападната част на главното било. Велийца е важен орографски и хидрографски възел, разположен на 35 километра от Велинград и на 10 километра от Аврамово

След като преминахме покрай върха (който е обрасъл и от него няма гледки) и поляните от южната му страна, където до 1912 г  имало граничен пункт между България и Турция и където в последствие са се провеждали големи събори на местното население, започнахме слизане надолу в посока махала Бозево. И тук времето не пропусна да ни се подиграе. Както всичко беше добре, изведнъж за няколко минути над нас се събраха няколко облака и ни заваля градушка. Хубавото в случая е, че всичко това ни се случи в момент, в който обядвахме и поне бяхме на сушина, но неприятното е, че ни очакваше още доста път.

Залез над Пирин край махала Златарица 
В 15:30 отново бяхме на път. Следващите километри до село Бозево ги преминахме почти по равно, радвайки се на редки, но прекрасни гледки на изток. В 16:30 вече бяхме в това китно селце и продължихме към намиращата се на 2 км махала Златарица.

Направи ни впечатление, че въпреки лошия да не кажа абсурден на места черен път от тук минаха няколко коли и няколко мотора. Явно местните хора бяха свикнали на липсата на инфраструктура и бяха намерили начин за придвижване, без да им пука особено за състоянието на пътя. За разлика от други места из Родопите тази година, тук беше фрашкано с гъби. Намерихме няколко манатарки, имаше много масловки, сърнелки, а да не говорим за неядливи и отровни губи.

Край Златарица се насладихме на изключителна гледка към Пирин. След около 2 км достигнахме до т. нар. "Хайдушка чешма", която се оказа място с няколко чешми, но нито една от тях течаща. Важно е че не страдахме от липса на вода и това не ни тревожеше. На свечеряване видяхме къщите на намиращото се под нас село "Медени поляни". Видяхме едни момчета по пътя, които ни казаха че има пряка пътека към селото, което спестява около 3 км от пътя. Без да се колебаем се спуснахме по нея, макар и да беше наистина доста стръмна на места.

Пред животворната сила на огъня
Oколо 19:45 пристигнахме на мястото, където щяхме да нощуваме. За деня бяхме изминали около 50 км, като над 30 от тях бяха пешеходни, а останалите преодоляхме на стоп, заради асфалта, на който нямаше алтернатива.

Мястото беше приятно и на завет, но в самата беседка, която вероятно щеше да бъде достроена с идея за заслон беше тотална мизерия. За да матираме поне малко от чувството на гнус, насякохме солидно количество елови клони, които постелихме под нас. Запалихме огън, стоплихме се, пихме последните запаси от ракия на Форката, хапнахме и лека-полека съня започна да ни бута. Въпреки умората съня ни не беше особено дълбок, защото усещахме студа с всичките си сетива. И двамата бяхме с хубави чували, клоните правиха добра изолация, но каквото и да е да спиш на открито след 3 дни дъжд в края на септември на 1500 м надморска височина, е доста по-различно от това да си метнеш чувала на някоя поляна по средата на лятото.