27.02.17 г.

Християните с шофьорска книжка

Християните са като хората с книжка. Притежаващите документ за правоспособни водачи са два вида - едните са част от движението по пътищата, други само се возят и не успяват практически да натрупат опит или не се решават да започнат да шофират и да станат жива част от общността на активните водачи.

Християните, подобно на гореописаната категория, също са два вида - тези, които участват в богослуженията, тези, които стават част от Тайнствата в Църквата и онези, които са християни само по кръщелно свидетелство.

Напоследък в България особено се обръща внимание на личността на духовниците. За това какво лице имат, какви очи имат, в какви коли се возят, какви думи казват. Острите коментари не липсват, но те винаги идват от втората категория хора, а именно от християните, които номинално определят себе си като такива.

Чистата логика на поведение определя следната взаимовръзка: Ако обсъждаме някой почти чрез обругаване за това, че той не е смирен заради "дрехите" си, а искаме той да е нашия еталон за смиреност, то се сблъскваме с два сериозни проблема. Единия е, че ние сме овчедушни и очакваме някой да ни "води", да ни "показва", а в Църквата Водачът е само Един - Господ Бог Иисус Христос. Втория проблем е, че самите ние не сме смирени. Не може човек, който е разбрал смисъла на смиреността и я е изживял като чувство, да се възгордее и да започне да сочи с пръст, укорявайки.

Разбира се, много има да се говори по тази тема, но сякаш народната мъдрост "Всяка жаба да си знае гьола" е най-актуална по дадения въпрос. Имаме книжка само в шкафа в къщи и не практикуваме, но даваме оценка за шофьора до и срещу нас по вида на колата и по неговото облекло, а не по уменията му зад волана.

За да не си "парашутист" във всяко едно дело, общност или задруга, е абсолютно задължително да си жив елемент от нея. И нека да идем на църква, да се интересуваме какъв в смисъла на думите по време на богослужението, да се научим да внимаваме във думите на свещеника. Ако Азис прочете стихотворение на Христо Ботев, то едва ли ще остане по-малко велико. Какъвто и да е свещеника или духовника като цяло, нека слушаме това, за което той говори. Ако ли пък не, да си вземем пуканки, да седнем на дивана и да правим това, което умеем най-добре - да коментираме хулейки с вечния рефрен на уста "Кой бе? Тоя ли бе? Не го познавам, ама като го гледам за нищо не става..."

26.02.17 г.

26.02.2017 - Преход Картола - Хижа Преспа - Картола

Групата на жиха Преспа
Тръгнахме за този преход без очаквания за нещо кой знае какво, защото познавахме всяка педя земя в района. По-скоро обичта към това място ни накара да сложим туристическите дрехи и да поемем нагоре. Надявахме се поне да не вали, защото прогнозите хич не бяха в наша полза.

Пристигайки на ски писта "Картола" в 10:00 ч, оставихме колите и тръгнахме сред кал и мъгла. Такова щеше да е, но поне нямаше дъжд. За наша радост, слънцето започна да си пробива път сред облаците и на няколко пъти почти се показа а това бе страхотна новина, защото макар и кал и киша, нямаше да сме мокри от дъжд, а едва ли има по-гадно нещо да ходиш, целия вир-вода.

След последните вили на Хайдушки поляни, от поляната, позната ни като "Стария събор", пътят не бе чистен и започна яко газене в почти метров сняг. Хубаво е, че в повечето време той бе твърд и ходехме отгоре, но на моменти влизахме почти до кръста в някое по-меко място.

Пристигнахме на хижата в 13:00 ч. За пръв път я ползвахме по "предназначение" като такава, за разлика от софрите и банкетите, които винаги правим тук. Обяд, чай, разговори за туризъм.

красива гледка към Хайдушки поляни (Имарет дере)
Е, имаше и по два пръста ракийка за мераклиите, защото просто гостоприемството на Асен го изисква и без него не може.

Тръгнахме в 14:00 и по обратния път се прибрахме до колите. Отне ни малко над три часа. Този път се движихме малко по-бавно, защото температурите се бяха вдигнали и снегът бе започнал да се топи, с това зачестиха потъванията по снежните пасажи и кишата и калта по черния път. Звучи неприятно и мокро, но всъщност не беше така. Настроението бе ведро, а на всичкото отгоре и слънцето вече се бе показало и ни даряваше за дълги моменти с приятна топлина.

Много удачен вариант за хора, които искат подобен тип разходки, които не са свързани с големи денивелации. Гледките не липсват, маршрута е чудесен, навсякъде има чешми и беседки, а до началната точка идвате с кола без проблем.

Обща дължина на маршрута е 19.6 км (9.8 км на посока)
Приблизително време за преминаване: 2 - 2.30 ч на посока (при сухо време)
Маркировка: лентова - бяло-червено-бяло (част от международен маршрут Е8 (Рила-Родопи)

23.02.17 г.

23.02.2017 - Баткунски манастир "Св. св. апли. Петър и Павел"

манастирския двор
Манастирът „Св.св. Петър и Павел” е единственият родопски манастир в Пазарджишка област. Разположен е в северните склонове на рида Каркадия от Баташката планина, в полите на Западните Родопи. Отстои на 12 км югозападно от гр. Пазарджик, недалече от с. Паталеница и на 3 км от с. Баткун. Поради тази причина манастирът е известен още като Баткунски.

В църквата „Св. Димитър” в с. Паталеница била намерена мраморна плочка с гръцки надпис, според който се предполагало, че манастирът е възникнал през Средните векове и по – точно през ХІ-ХІІ в. Има едно становище, че светата обител е била построена върху основите на стар езически храм. При разкопки в района пък били намерени стари римски монети. В близост до манастира се намират и останките на древния град Баткунион.

 За периода от ХІ в. до ХІV в. св. обител е играла важната роля на духовен център. Тази дейност била прекратена, когато започнало насилственото помохамеданчване на българското население в Родопите. 

църквата в манастира
Манастирът бил свидетел на събитията от „Време разделно” през ХVІІ и ХVІІІ в. За първи път той бил опожарен и разрушен през 1657 г. Тогава баткунската св. обител влязла в числото на 33–те манастири, които заедно с 218–те църкви между Костенец и Станимака ( днешния Асеновград) били сринати до основи.

След това манастирът бил възстановен, но било извършено второ нападение върху него през 1774 г. от страна на кърджалиите, за което са запазени писмени сведения. За това време напомня едно старо клепало в двора на манастира и мраморната плоча от старата манастирска чешма с възпоменателен надпис от 1781 г., сега вградена в стената на манастира.

Въпреки трудните времена, през ХVІІІ в. тук отново била извършвана активна, духовно – просветна дейност, свидетелство за което е съществуващото към манастира килийно училище. Във втората половина на ХІХ в., няколко години преди Априлското въстание манастирът „Свети апостоли Петър и Павел” бил отново възстановен от местното население, но вече бил с по-малки размери, само с една, каменна църква, завършена окончателно през 1870 г. В този си вид тя се е запазила и до наши дни. 

гледка от манастира
Във времето преди Освобождението, обителта давала подслон на много хайдушки войводи, сред които били Тодор Банчев, Бейко Гощанов и други техни другари. Всички те винаги били посрещани гостоприемнo от тогавашния игумен на манастира – йеромонах Герасим.

През 1872 г. когато Васил Левски правел обиколка из Пазарджишко, посетил и манастира и основал революционен комитет с представители от селата Паталеница, Баткун, Црънча, Елидере ( днес Ветрендол ) и Ямурчово ( днес Мокрище). Самият Пазарджишки управител Али бей също посещавал и уважавал манастира, защото там той намерил изцерение от болестите си. В периода на комунистичния режим една от сградите на манастира била преустроена в клиника за душевно болни и дълъг период била използвана за такива цели.

Днес манастирът представлява комплекс от една каменна църква, жилищни постройки, където са монашеските килии и стопански постройки. Към обителта има и голямо Църковно-земеделско стопанство.  

жилищни сгради
Църквата на манастира е по своята същност еднокорабна, едноабсидна и безкуполна, със специфичен градеж на стените, облицована с бигор. Размерите й са дължина – 12 м. и ширина - 6 м. До западната й фасада е долепена голяма камбанария. Има предверие, където се съхраняват ценни икони като „Апостолски събор”, „Св. Георги на кон”, и „Св. Харалампий.

Иконостасът на храма е резбован и датира най – вероятно от 1809 г., което се разбира от датировката на една от иконостасните икони – храмовата икона на „Св.св. Петър и Павел”. Той представлява майсторски изпълнена възрожденска творба. Особено красиви са растителните и животинските орнаменти на царските двери. 

Предполага се, че иконите са изработени от Христо Димитров, който основал Самоковската школа. В манастира през 1867 г. е работил и известният възрожденски зограф Станислав Доспевки. Той изписал четири големи икони – на Св. Богородица, на Иисус Христос, на Св.св. Козма и Дамян и неръкотворния образ на Господ Иисус Христос. Изрисувал също и два портрета, един на игумена, йеромонах Герасим и един на сестра му – баба Лула. 

манастирът отвън
Тези два портрета представляват ценни образци на българската възрожденска живопис. Зографът украсил със стенописи и стаята, в която пребивавал и тези стенописи съществуват и до днес.

Друга рядка забележителност на манастира е старата лоза. Игуменът, Архимандрит Василий, живял в обителта повече от 30 години и починал през 1977 г., свидетелствал, че стари лозари, чрез задълбочени изследвания установили, че лозата била над 500 години и била най-старата на Балканския полуостров. Размерите й били необикновени. Най-фрапираща била дебелината на стъблото й. То имало обиколка 1,10 м.

Преди години короната била 70-80 пъти по-голяма отколкото е сега и е покривала целият двор на манастира. Но през 1978 г. силна буря счупила скелето и съборила лозата на земята. Счупил се и най-големият и плодоносен клон. Така размерите на тази столетница значително намаляли.

Сега в дънера на старата лоза са се развили две нови стъбла, които активно плодоносят. Лозата ражда черно грозде, с твърди зърна и то се използва предимно за приготвяне на вино. Заради всичко това старата лоза е обявена за природна забележителност.
 Днес св. обител е действаща и отворена за посетители. Манастирът е мъжки, към братството се числят Епископ Яков, който е и игумен на манастира и монах Йоаким.

Храмовият празник е на 29 юни, когато се чества паметта на светите първовърховни апостоли Петър и Павел.

19.02.17 г.

19.02.2017 - Поход-поклонение до манастир "Св. Петка Мулдавска"

Пред барелефа на Васил Левски в манастира
За четвърта поредна година шяхме да участваме организирано в похода-поклонение до манастир "Св. Петка Мулдавска" и шяхме да поднесем венец в знак на признателност пред барелефа на Васил Левски.

След официалната церемония, включваща панихида, речи и поднасяне на венци и цветя, сред лепкавата и дълбока кал поехме по традиция към параклис "Св. Илия" (Гръцкия), където за отново имаше курбан за здраве, музика и доста хора.

Хапнахме, пийнахме по чашка винце или ракийка, и около 15:00 ч поехме сред гъстата мъгла към Асеновград. Този път не се заседяхме, защото времето бе студено и не позволяваше да седим повече от час-два.

тръгването
През годините започна да се наблюдава една тенденция на отлив от хора от това събитие. Това е на първо място осъзнаването, че на място на панихида и спомен за обесване, да се яде и да се пие не е никак, ама никак редно. Много по-логично е цялата тази тарапана да се прави лятото, когато е рождената даtа на Апостола.

За съжаление липсват гласове, които да започнат реализация на идеята. Ние сме го предлагали, но вероятно трябва повече напомняне.

18.02.17 г.

18.02.2017 - Панорамна тераса над манастир Св. св. Кирик и Юлита

групата пред манастира
Пролетта дойде и усетихме това в пълнота с първия нормален от към условия поход за 2017 г. Зимата беше дълга и вече нямахме търпение за едно по-хубаво ходене, което да даде начало на серия все по-дълги походи в планините.

Това е един чудесен маршрут, който вече съм описал. Денивелацията е около 450 м, а разстоянието в двете посоки около 9 км. Минава се през 4 параклиса, една средновековна крепост и един манастир. Определено богата културна панорама. Има три чешми по пътя, така че и за вода няма да имате проблем.

Определено останахме доволни от тази първа слънчева събота за годината. Походихме, поомацахме се с кал, но се наситихме на хубави гледки и усетихме как животът в планината се възражда и природата се събужда. 

16.02.17 г.

16.02.2017 - Костенски водопад

замръзналия водопад
Известният Костенски водопад е разположен на р. Чавча в центъра на Вили Костенец. Той е природна забележителност от 1974 г. /Заповед №1427 от 13.05.1974 г./.

Костенският водопад винаги е бил най-значителната природна туристическа атракция в община Костенец. Височината на пада на водата е около 10 м. Най – голям обем водни количества се изливат през пролетта с топенето на снеговете, през лятото водата намалява, а през зимата при ниски температури целият водопад замръзва.

В скалите до водопада е била изкопана баня с топла минерална вода със седем извора, която дълго време се е ползвала от местното население и в последствие е била разрушена при земетресение. Защитени са растенията по скалите около водопада.

част от социализираната алея към водопада
Част от обекта са и естествените пещери и скални образувания, които също са защитени от закона. Водопадът е описан от Иван Вазов през 1917 г. в творбите му “Какво пее планината” и “Костенец – пътни бележки”. Природната забележителност се посещава целогодишно.

Туристическата атракция е обозначена, има информационни и указателни табели. Инфраструктурата за достъп до водопада е добре развита, има възможности за хранене и паркинг.

Водопадът е изходен пункт за основните туристически маршрути в северния дял на Рила планина по посока на Белмекен: Вили Костенец по поречието на р. Чавча до хижа Белмекен; Водопада - хижа Гуругулица – хижа Белмекен; курорт Вили Костенец – Спортен комплекс “Белмекен”.

16.02.2017 - Долнолозенски манастир "Св.св.апли. Петър и Павел"

манастирът, погледнат от югоизток
Долнолозенски манастир „Свети Апостоли Петър и Павел” се намира на изток от София, под магистрала Тракия, в близост до разклона за гара Верила. Манастирът се намира в землището на Долни Лозен и винаги е бил духовно свързан с християните от селото, както и с другия лозенски манастир „Възнесение Господне”.

Съществувал е още през Х-ХІ век, но тогава той е бил мъжки с голям братство – около четиридесет монаси. Предполага се, че в манастира е имало два храма – единият посветен на апостолите Петър и Павел, а другият – на празника Петдесетница – Света Троица.

В края на ХІV век, когато България е нападната от османските войски, той процъфтявал в духовно и материално отношение. Местността по това време е била покрита с гъста гора и тя е скривала обителта от всички страни. Минаващите по пътя от Константинопол за тогавашна София (там, където сега минава магистрала Тракия) османски войски не виждали обителта и това я запазило за известно време. Но веднъж, когато братята биели клепалото и камбаните за вечерната богослужба, в близост минавали турци и чули звъна.

вход на манастира
Манастира бил нападнат и разрушен, а всички монаси били избити без изключение. Единственият свидетел на случилото се било едно малко момче от селото, което пасяло наблизо стадото си и при нападението се скрило. В последствие то разказало за станалото.

Християните от с. Лозен решили да запазят паметта за манастирските празници, като част от тях поели за свое духовно задължение организиранието на празника в памет на светите апостоли Петър и Павел, а друга – на втория манастирски празник, който бил в деня на Петдесетница. На тези дни те идвали в манастира, но поради турците било невъзможно да се извършва богослужение, затова те приготвяли благословена храна, която раздавали в памет на празнуваните светии.

Така в течение на повече от 500 години празника на светите апостоли бил помнен и почитан от поколение след поколение. Хората помнели коя е земята, принадлежаща на манастира и никога не я ползвали за земеделие, а тези, които пасяли стадата не само я заобикаляли с животните си, но от благоговение дори не смеели да почиват там, където преди била обителта.

дядо Будин
В кадастъра на София от края на ХІХ век той е обозначен неправилно като „Света Троица” по името на един от манастирските храмове.

В началото на ХХ век на мястото, което се помнело че е била църквата, бил построен малък параклис. По-късно през 30-те години един възрастен човек от село Лозен – дядо Будин - получил откровение насън, че трябва да напусне семейството си - той имал жена и деца - и да дойде да живее в манастира, а също така да не яде месо и да не подстригва косата си.

Той възприел казаното му със страх и се посветил на служба Богу. Грижел се за храма, палел кандилата и чистел, посрещал желаещите да дойдат да се помолят. Цар Борис ІІІ често се разхождал на кон из околността и обичал да се отбива в храма за молитва. В манастира все още се пази камъка с халката, на която той завързвал коня си. Разказват, че той оставял средства за поддръжка на храма, а ако дядо Будин отсъствал, слагал парите под един камък пред църквата. Семейството на дядо Будо, както го наричали в селото, и до днес помага усърдно на манастира.

При трагични обстоятелства по време на Втората световна война на 28 август 1943 г. цар Борис ІІІ починал. На - 40-тия ден след смъртта му хората от село Лозен заедно с децата от училището и предвождани от свещениците се събрали и с литиино шествие дошли в обителта и отслужили панихида в негова памет.

Литийно шествие през 1943 г.
По време на атеистичния период хората помнели празниците, но в тогавашния параклис не можело да се служи Св. Литургия, затова извършвали водосвет и молебен. По-късно една благочестива жена купила строителни материали за възстановяване на манастира, но тогавашните власти не разрешили и иззели материалите.

През 1988-89 година с усилията на отец Иван Динков и на много усърдни християни от селото по основите на стария параклис е посторена малка църква, в която да се служи Св. Литургия. По време на тези служби участва и сегашния Пловдивски Митрополит Николай, който тогава е студент в Богословския факултет в София. От тогава и до сега той е духовен наставник на манастира.

В началото на 1993 година по благословението на Патриарх Максим в манастира идва на послушание монахиня Вероника (Колева). Тогава в манастира няма никакви други сгради освен църквата.

Панихида пред църквата през 1934 г.
През 1994-95 е построена първата жилищна сграда с дарения от много частни лица и фирми и най-вече с безвъзмездния труд на християните от село Долни Лозен. На втория етаж в сградата има параклис, посветен на свети Йоан Кръстител.

В края на 90-те години със средства на Софийска Митрополия е изградена още една жилищна сграда за поклонници, в която има библиотека и трапезария.

Сегашната църква, посветена на светите първовърховни апостоли Петър и Павел, е построена по благословението и под ръководството на Пловдивския Митрополит Николай, който от 2001 до 2007 година е викарий на Софийския митрополит. Храма е осветен на Петровден 2005 година от Българския Патриарх Максим.

Място, наситено с много история, което определено си заслужава да посетите. Поддържан в изрядно състояние, личи огромен труд и желание на местната християнска общност да облагороди и духовно да укрепи това място.

източници: сайт на манастира

15.02.17 г.

15.02.2017 - Бесапарските възвишения и техния първенец "Еленин връх" - 537 м

Красивата гледка, разкриваща се от върха
Огняново-Синитовския рид на Бесапарските възвишения (до 29 юни 1942 г. Баба баири), е идеален вариант за лека разходка, придружена с много, много гледки. Може да дойдете от Исперихово, от Огняново, от Синитево или от Триводици. Изборът е ваш, пътища бол.

След Огняново в посока Синитево, от шосето, в ляво се отделя черен път. За предпочитане е да оставите колата тук, за да може да походите повече, но без проблем и кола може да достигне до подножието на върха. Аз предлагам най-рационалния за туристите вариант, който предлага най-много гледки и най-дълго ходене.

След около 500 м по черния път, достигате объл камък, на който е поставена двулентова бяло-червена маркировка, указваща началото на защитена територия. Тук има и възпоменателна плоча, на която така и не разбрах какво пише. Тръгвате в ляво и след около още 500 м излизате в началото на склона за билото, което води до първенеца на Бесапарските възвишения - "Еленин връх" 537 м.

Параклисчето
Така и не разбрах как се казва този параклис, защото никъде не беше указано с табела или икони. Вътре е подготвен за освежаване, дори са извършени и някакви неща по него. Отвън личи съвсем скорошен ремонт.

От тук нагоре имате около 300 метра яко изкачване до началото на билото. Върви се без пътека, защото винаги имате визуална връзка с "Еленин връх".

Дърветата тук са рядкост и в повечето случаи трудно могат да бъдат наречени така - повече приличат на храсталаци. Коренната растителност е от дъбове и габър, мъждрян, зърнастец, жасмин и люляк. На места люлякът е и като изкуствени насаждения. Освен това, някъде в миналото тук е било правено и някакво залесяване.

Излизайки на билото, вече може да се види хубава панорама към Марица, към ридовете и Родопите. От тук, без пътека се следва естествения маршрут, който ту слиза, ту качва малки възвишения в посока запад.

Гледка от върха
Непосредствено преди "Еленин връх" има изкачване, но за никой не би било проблем да го преодолее. Тук има висока пирамида, която указва най-високата кота на Бесапараските възвишения.

От тук, ако имате време и ви се ходи още, може да продължите в посока Бяга. Минава се между Голямата могила и Хисара, през Коручешме и Малкия Еленски връх. Трябва обаче да си намерите някой да дойде да ви вземе, защото ако го карате айляк със снимки и почивки може би няма да ви стигне времето.

Аз обаче поех надолу, към мястото от което бях дошъл. Следва стръмно слизане. Може да вървите по ръба, сред интересни скали, а може и да се спуснете малко по-на изток, за да излезете в центъра на този малък казан, който образуват билото и върха. Тук има борова гора и мястото носи много уют и очарование. Стъпвате отново на черния път, който преминава през място, което местните наричат "Дупката" (изкоп за кариера, впоследствие изоставен) и достигате отново до камъка, с маркировката и възпоменателната плоча. От тук се върнах до мястото, от което тръгнах.

Гледка от върха към село Огняново 
По пътя на две места зайци скочиха пред мен и то бяха доста големи. По всичко личи, че тук има много живот.

Мястото много прилича на нашето "Асеновградско конче", което свързва връх Анатемата и параклис "Св. Илия" (Гръцкия). Ако гледате само надолу, когато ходите, съвсем сериозно ще си помислите че ходите по този маршрут. Явно геоложкия характер на скалите е много подобен.

Общата положителна денивелация е около 200 м., а маршрута, който направих бе точно 5.5 км. Огняново-Синитевския рид на Бесапарските възвишения са много приятно място за разходка и чудесна алтернатива за панорамен и слънчев следобед само на 50 км от Асеновград.

Бесапарски ридове са защитена зона – част от българската и европейска екологична мрежа „Натура 2000“, обявена със заповед на Министерството на околната среда и водите от 2008 година с цел опазване и поддържане в благоприятно състояние на защитени и застрашени видове грабливи птици и техните местообитания. От 2005 година е обявена от Bird Life International за орнитологично важно място.

Поглед към Новоселския рид на възвишенията
Ридовете са разположени между река Марица на север и долината на десният ѝ приток Стара река на юг, която ги отделя от северните разклонения на Равногорски рид на Баташка планина. На запад чрез ниска седловина (499 м), разположена северно от град Пещера се свързват с рида Къркария на Западните Родопи. Дължината им от запад на изток е около 14 км, а ширината до 8 км.

На юг към долината на Стара река ридовете се ограничават със стръмен разседен склон. Релефът им е хълмисто-ридов със заравнени била и разчленени къси плоски ридове на север. Край село Триводици, в тяхното подножие има три карстови извора. Те са едни от най-големите в България, а дебитът им е 1400 литра в секунда.

8.02.17 г.

08.02.2017 - Връх "Св. Илия" (1216 м) над село Яврово

вълшебни гледки към връх Баба
Този връх за мнозина е непознат, заради останалите обекти в района. Без съмнение параклис "Св. св. Константин и Елена", маршрута за хижа "Здравец" или пък вила "Горски кът" в местността "Букът", оставят вниманието някак в страни от това красиво място.

Ако сте с джип имате опция да се качите директно горе, но за предпочитане е да го направите пеш, защото няма нищо тежко като преминаване, дори напротив, това е една лека и приятна разходка, възможна за всички.

Ако сте с кола, може да я оставите на поляната сред борова гора до параклис "Св. св. Константин и Елена" и от там по асфалтовия път за нефункциониращата вече хижа Руен, да се придвижите около 700 м с леко изкачване. От тук минава и маршрута от Асеновград до хижа Здравец, а маркировката е лентова, жълта.

Параклис "Св. Илия" на едноименния връх
Достигате до трафопост и в дясно напускате асфалтовия път, за да започнете да ходите по черен и добре оформен горски път. Следва около 500 м леко изкачване и спускане и достигате в подножието на върха, където има 100 метра по-стръмно изкачване.

Горе има параклис, който е дал (вероятно) името на върха (традцията е всички по-високи върхове около христиняски селища да носят имената "Св. Илия", "Св. Никола", "Св. Спас" и др.) До самия параклис има грамади камъни, които оставят съмнение за по-стар (вероятно разрушен) параклис или оброк на това място. Сегашната сграда на параклиса е вероятно от края на 19 или началото на 20 век. Вътре наскоро е направен ремонт.

От самия връх няма гледка, но минавайки през храсталаците в посока север, излизате на няколко панорамни площадки, които ви предлагат зашеметяващи гледки към Тракия, Средна гора и Стара планина. Можете да си направите скара, на обособеното огнище пред параклиса, може да се отморите на пейките в предверието и да избягате от градския шум за минимум ресурс и време. Добре е да си напълните вода от село Яврово, защото чешми по маршрута няма. 

5.02.17 г.

05.02.2017 - Зимен преход до водопад "Сливодолското падало"

групата
Не бяхме организирали зимно ходене до водопада и в желанието си да го видим в снежна и ледена переспектива, в неделния ден решихме малко да походим и да идем да го заснемем.

Групата бе 9 човека и ведро поехме по вече добре утъпканата пътека по устието на река Сливов дол, която е и граница на общините Лъки и Асеновград. Предния ден бе валяло дъжд и снегът бе доста неприятен за ходене, заради постоянното потъване на места. Темпото бе нормално и с няколко малки почивки достигнахме до зелената барака, където бяхме отметнали 2/3 от маршрута.

Тук починахме отново и решихме да продължаваме нагоре. Нищо не вещаеше проблеми при придвижването ни към водопада. На няколко места обаче ни направи впечатление как цели пасажи сняг са се свлекли, но отчетохме тези неща като незначителни, защото по нищо не изглеждаше, че може да са проблемни.

Достигайки до изкачването, което оставя встрани водопада, наричан "Малкото пръскало" видяхме доста сериозно свличане на сняг, което тотално бе откъснало възможността да продължим нагоре. Няколко човека пробвахме да заходим отстрани  и в сняг над коляно успяхме да заобиколим падналата лавина.

падналата лавина
Излизайки на пътеката видяхме нови паднали дървета и сняг, което правеше последните метри преди финалната права към водопада почти невъзможни за преминаване. Безопасното изживяване в планината е основното мото на всеки един човек, обичащ природата и решихме с това да приключи нашата снежна разходка, защото сигурността е на първо място.

На слизане се срещнахме с една група от около 7-8 човека, които също бяха тръгнали към водопада. Предупредихме ги за лавината, която е откъснала пътя. Особено впечатление ми направи едно момче с дънки и кецове, което каза "Аз съм тръгнал, мен нищо не може да ме спре!". Хубаво за ентусиазма, ама да беше се погрижил малко и за облеклото, но пък в планината всякакви образи ги има. Взехме си "довиждане" и всеки продължи по пътя си.

Имахме идея, на връщане да оставим колите на Бачковския манастир и да се разходим до Еленина чешма, а ако решим и до Клувията. За съжаление от половината път надолу заваля много неприятно дъжд и се отказахме от това си намерение. 

1.02.17 г.

01.02.2017 - Трифон Зарезан край параклис Св. Трифон

За поредна година се събрахме на поляната край параклис "Св. Трифон" в края на Асеновград, за да пием по едно червено вино, за здраве и берекет.

Заради работния ден хората не бяха малко, но в никакъв случай не бяха и много. Новата къща, построена над дупката, в която се слага тепиха много е объркала площадките и мястото, на което винаги сме си ходили сега почти не съществува. Снегът бе около 30-35 см, така че това допълнително ни дезориентираше. Решихме да не търсим конкретно място, а да засядаме където дойде. В този сняг никъде нямаше да е по-различно.

За 17-ти път Митко Кумчев натръшка всички претенденти и отново бе победител в пехливанските борби. На това място липсата на дърва е проблем и около 15:30 студът стана осезаем, защото клечките едва ли могат да направят хубав огън. Хапнахме, пийнахме и се прибрахме.